Иван Толев започва да издава в София списание "Всемирна летопис"

1919г.

Иван Толев започва да издава в София списание "Всемирна летопис" „Всемирна летопис“ е българско списание за езотерика, излизало в София от 22 март 1919 до март 1927 година. Издател и главен редактор на списанието е софийският адвокат и поет символист Иван Толев. Девиз на изданието е мисълта на Учителя Петър Дънов: „Работете между тоя народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план.“ На страниците на „Всемирна летопис“ са публикувани множество значими текстове, сред които Златните стихове на Питагор, „Смъртта и нейната тайнственост“ от Камил Фламарион, първият български превод на текст на Емануел Сведенборг (откъс от книгата „За небесата, за света на духовете и за ада“, публикуван под заглавието „Езикът на ангелите“), коментар на Сифра Дзениута от Симеон бен Йохай, резюмета от беседи на Петър Дънов, стихотворения на Иван Грозев, Дора Габе, Иван Толев и др. Списанието поддържа постоянна рубрика по окултни науки - астрология, хиромантия и др., помества сведения за наблюдавани в България и в чужбина паранормални явления, както и новини от културния живот, като посещението на Рабиндранат Тагор в България през 1926 година. Списанието е спряно след атаки от страна на църквата, както и на <a target="_blank" href='https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%93%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Иван Грозев</a> и Стефан Консулов. Учителя пише статии в списанието под псевдонима ХХХ. За това списание може да се прочете в 15 том на "Изгревът". Ето някои статии от там 1. <a target="_blank" href='http://beinsaduno.bg/index.php?/topic/2220-1919-03-22-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/#entry3406' class='bbc_url' title=''>БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ</a> 2. <a target="_blank" href='http://beinsaduno.bg/index.php?/topic/2220-1919-03-22-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/#entry3407' class='bbc_url' title=''>СТАТИИ ОТ X.X.X. (Х.Х.Х. = П.К.Д. = ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ)</a> 3. <a target="_blank" href='http://beinsaduno.bg/index.php?/topic/2220-1919-03-22-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/#entry3408' class='bbc_url' title=''>ИВАН ТОЛЕВ И „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ НА „ИЗГРЕВЪТ"ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ</a> БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Списание „Всемирна Летопис" излиза под редакцията на Иван Толев от 22 март 1919 г. до март 1927 г., списвано с много старание и умение, издавано на хубава хартия с добър печат и добри отпечатани снимки и илюстрации. За времето си е било едно много хубаво списание. И днес се приема като такова. За онези, които го притежават и изучават. 2. С решение на Просветителния комитет при Министерството на народната просвета е било препоръчано за училищата, гимназиите, училищните библиотеки, както в армията и в няколко министерства: на земеделието, финансите, народното здраве, вътрешните работи. От 1945-1990 г. комунистическата власт го беше забранила и беше голяма рядкост да се намери. Единствено някой от възрастните последователи на Учителя Дънов го пазеха, защото им бе любимо списание по тяхните млади години. Благодарение на тях притежаваме всички годишнини и броеве. Най-интересно е, че в Народната библиотека това списание е непълно - липсват броеве и страници. Затова решихме да включим този материал, за да не се загуби във времето. 3. Противниците на „ Всемирна летопис" са упреквали Иван Толев, че то е станало дъновистко списание и че бил сложен портрета на г-н Дънов на корицата. А това не е вярно. Сложен е в профил портрета на Исус Христос изобразен в намерения пръстен на римския император Тиберий. /Виж „Изгревът", том XI, стр. 155, под N 33, както и двете илюстрации на този портрет поместени преди 97 стр./. 4. Замислено е да. излиза месечно, като окултно списание, с почивка юли-август. Но това не винаги е могло да се спазва, поради това, че трудно се намирали средства за издаването му. На корицате му виждаме призиви на редактора за набиране на нови членове и за изплащане на абонамента. 5. Първите приятели и съвременници на „Всемирна Летопис" са познавали редактора Иван Толев. Те са знаели и са виждали, че той посещава Учителя Дънов и са знаели, кой е автора на статиите подписани с трите хикса /Х.Х.Х./. Освен това Иван Толев, за да набира повече абонати сред последователите на Учителя Дънов високо е обявявал, че статиите подписани с „трите хикса" са от Петър Дънов. Всички са знаели това, но са мълчали понеже църквата, журналисти, обществено мнение са се нахвърлили върху него, обвинявайки Толев, че издава дъновистко списание. 6. По-късно назрява идеята да се извадят тези уводни статии с трите хикса /Х.Х.Х./ и да се издадат в отделна книжка. Просветният съвет съставен от възрастните приятели, съвременници на Учителя Дънов от 1900-1922 г. издават в отделна книжка в София през 1924 г. 9 статии. На лицевата страница е отбелязано, че това е „Отпечатък от списание „Всемирна летопис", год. I, II и III, със заглавие „Силите на живата природа". Книжката е отпечатана в печатница „Гутенберг" гр. Казанлък при рода Камбурови, които всички са били печатари с печатница. Отпечатани са с мека и твърда корица, но никъде не е отбелязано, че са статии от /Х.Х.Х./ или че са от Петър Дънов, поради съображения да не би Министерството на народната просвета да отнеме разрешението на Иван Толев за печат, обвинявайки го," че е дъновистко списание. В разгорещените спорове, съдебни преписки за спирането на списанието, виждаме именно това. 7. Някои от приятелите в София отпечатват в отделна книжка „Повече Светлина" отпечатано във „Всемирна летопис" (год. II, кн. 6-7, 22.III.1922 г., стр. 133-135), като отбелязват, че тази статия е взета от списанието и е печатана в печатница „Балкан" през 1922 г. Отзад на статията е вече отбелязано, че е от /Х.Х.Х./. И толкоз. Някои екземляри са подвързани с твърда корица. Учудвам се, че е достигнала до мен в запазен вид една от тези книжки. 8. През 1927 г. в Пловдив се издават горепосочените статии в отделна книжка по-голям формат, озаглавена „Силите в живата природа", помествайки 10 статии, като тук е включена и „Разумният живот". Отдолу е отбелязано „Статии от Х.Х.Х.". Отпечатани са в печатница „Хр. Данов" - Пловдив, 1927 г. Според мен това издание е осъществено от д-р Михаил Стоицев, защото подобно има издадено в София през 1922 г. Съдържа 62 страници. 9. През 1933 г. в София подготвят отново издаването на тези статии от Х.Х.Х., но томчето носи заглавие „В царството на живата природа". На корицата не е отбелязано, но на заглавната страница е написано: „Статии от Учителя". Това окончателно потвърждава, че автора е Учителя Петър Дънов. Издава се от Камбурови в гр. Казанлък, в печатница „Гутенберг", съдържа 116 стр. Ако сравним статията „Повече съзнание и светлина" с книгата „Учителят говори" издадена със стария правопис на стр. 86, или второто издание след 1945 г. на стр. 79, то ще видим, че първите 7 изречения са същите, като едната статия допълва другата озаглавена „Светлина". 10. През 1934 г. в гр. Пловдив зъболекар Михаил Стоицев започва издаването на горепосочените статии от Х.Х.Х. в отделни книжки. На корицата пише „В царството на живата природа", а отдолу е написано „Статии от Учителя на Бялото Братство г-н Петър Дънов. София, 1933 г." Всяка книжка носи съответно заглавие. Така е написано: Статия l-a „Влияние на слънчевата енергия". Съдържа 16 стр., а накрая на стр. 13 са отбелязани останалите 5 статии. Доставят се чрез зъболекаря Стоицев, ул. „Пролет" 14 в Пловдив. От стр. 14-16 има обяснителна бележка от зъболекар Стоицев, която поместваме. А защо? Защото тази е единствената книжка, която притежавам от тази поредица. И да не се загуби я поместваме. ОБЯСНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА („Влияние на слънчевата енергия" - София, 1933 г. - с. 14-16) Тази слънчева енергия, тази животворна сила използуваме ние, последователите на Бялото Братство, не само в България, но и в другите държави, при хубаво време, от 22 март, до 22 юний всяка година. Това се прави и по-късно, само че слънчевата енергия няма това възходяще влияние върху нас, хората, както е през пролетта. Ние излизаме, гдето има условия и на по-високи места, и освен че посрещаме изгрева на слънцето и използуваме неговите енергии, но правим и своите гимнастически упражнения с песни и музика, и се радваме на живота, здравето и благата, които Бог ни дава чрез нашия честен труд. Някои наивници мислят, че ние се кланяме на слънцето. Не, ние не допускаме, че в XX век ще има хора в Европа, които да се кланят на слънцето, като на Бог. Но че слънцето със своята светлина и топлина е извор на живот в цялата природа, а и за человека, и този живот и тези енергии идат от Бога чрез слънцето, това за разумните хора е неоспорим факт. Сега за никого не е тайна, че много болни, слаби, ранени, оздравяват по-лесно при слънчевата светлина, и г.г. лекарите не изпущат случая да препоръчват използуването на тази целебна сила от своите болни. Какво по-хубаво от поговорките: „Рано лягай, рано ставай", „Рано пиле, рано пее"? Не съдържат ли тези народни поговорки дълбока мъдрост? -Да! Е добре. Тогава може ли този, който ляга късно и става късно, да има дълъг живот, да е постоянно жизнерадостен и със здраво тяло, да има един светъл ум и благородно сърце до старост? Това е невъзможно! Това е против законите на живата природа! Ние не говорим за изключенията. Ако преди 20-30 години се кажеше някому, че цветовете на слънчевия спектър влияят върху психическото състояние на човека, щеше да се смее. Но днес ние виждаме, че червеният цвят се използува в медицината като възбуждающ, синият и виолетовият, като успокоящи и пр. Значи, неща, които са като принципи в природата и се знаят, и използуват от духовните хора, постепенно се откриват и от науката! Ето защо, ултравиолетовите лъчи на слънцето, които са най- целителните при изгрева, ние всички разумни хора трябва да ги използуваме. Нека и тия, които имат слабо зрение, използуват изгрева на слънцето и да видят чудотворното влияние на слънчевите лъчи, и върху очите си. Четири важни фактори има, които трябва да се знаят и приложат във физическия живот, ако искаме да бъдем здрави, силни, жизнерадостни, духовно богати и щастливи. Това са: храната, водата, въздухът и светлината. Да знаем, какво да ядем, колко да ядем и как да ядем. Да знаем, какво да пием, колко да пием и как да пием. Да знаем, как и кога да дишаме. Да знаем, кога и как да използуваме слънчевата светлина - това е една цяла наука. Ако човек знае и приложи това разумно, би разрешил половината от проблемата на своя живот. И ако ние не знаем разумно да използуваме тия 4 процеса, нашите физически придобивки за тялото ни ще куцат, а нашите духовни придобивки ще бъдат проблематични. Ето защо, нека всички се стремим да използуваме слънцето! Нека всички се стремим да разберем и приложим тия четири процеса правилно: храната, водата, въздуха и светлината, за да се надяваме да развием и чистите мисли, чистите желания и благородните постъпки с една морална и здрава основа, каквато Христос ни е начертал и чертае. Нека всички разумни хора започнем новото, хубавото в живота! Зъболекар Стоицев Пловдив, 9 април 1934 г. 11. Защо поместваме тези статии с Х.Х.Х. на Учителя Петър Дънов тук? Тук им е мястото и времето да се напечатат, защото това е едно неразривно цяло от историята на издаването на сп. „Всемирна летопис" и неговия редактор Иван Толев. 12. Аз заварих възрастните приятели, които разказваха различни случки за това списание и редактора Иван Толев. Те са описани в спомените на Борис Николов, Мария Тодорова, Николай Дойнов и Методи Константинов в поредицата на „Изгревът". 13. Оставяме заглавието в I раздел „Силите на живота природа" така както е издадено в първото издание, като сме добавили и другите следващи статии от второто издание. 14. По този начин представяме едновременно сп. „Всемирна летопис" с неговия редактор Иван Толев, така и отпечатваме статиите на Учителя, защото днес никой не знае за това, което изнасяме тук и отпечатваме за възпоменание на Иван Толев. На мен никой не ми предаде нито ми даде указание, че неговите статии са издавани. Това нещо сам си го открих при моите проучвания за тази епоха. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17649-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B8/#gsc.tab=0' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Източник: БЕЛЕЖКИВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ</a> <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/forum/414-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%BE%D0%BC-15/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Изгревът - Том 15</a> СТАТИИ ОТ X.X.X. Х.Х.Х. = П.К.Д. = ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ 1. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17639-1-%D0%B2%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D1%8A%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B8%D1%8F/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>ВЛИЯНИЕ НА СЛЪНЧЕВАТА ЕНЕРГИЯ</a> - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 2 (1 .V.1919), с. 29-30. 2. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17640-2-%D1%81%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%88%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО</a> - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 7 (1 .XII.1919), с. 1 -2. 3. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17641-3-%D1%81%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>СРАВНИТЕЛНИЯТ БИОЛОГИЧЕСКИ ПРОЦЕС</a> - „Всемирна летопис" , год. I, кн. 9 (1.II.1920) , с. 1 -3. 4. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17642-4-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>СТАРОТО И НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО</a> - „Всемирна летопис" , год. I , кн. 10(22.III.1920) , с. 1-3. 5. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17643-5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D1%85%D0%B0/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>ПРЕД НОВАТА ЕПОХА</a> - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 3 (II-III.1921) , с. 33-35 6. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17644-6-%D1%83%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D1%82%D0%B0/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>УМЪТ, СЪРЦЕТО И ВОЛЯТА</a> - „Всемирна летопис" , год. II, кн: 4 (IV-V.1921) , с. 65-67. 7. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17645-7-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА</a> - „Всемирна летопис" , год. II, кн. 6-4(22.III.1922) , с. 133-135. 8. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17646-8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B2-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>РАЗУМНИТЕ СИЛИ В ЖИВАТА ПРИРОДА</a> - „Всемирна летопис" , год. Ill , кн. 3 (XI.1923) , с. 55-57. 9. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17647-9-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D0%BB/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>КЪМ ВЕЛИКАТА ЦЕЛ</a> - „Всемирна летопис" , год. III , кн. 8-9(IV-V.1924) , с. 175-177. 10. <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17648-10-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>РАЗУМНИЯТ ЖИВОТ</a> - „Всемирна летопис" , год. IV, кн. 1 (III.1925) , с.1 -2. <img class='bbc_img' src="http://petardanov.info/jpg/15%20Tom/Izgrew_15_12.png" alt="Izgrew_15_12.png"> <img class='bbc_img' src="http://petardanov.info/jpg/15%20Tom/Izgrew_15_13.png" alt="Izgrew_15_13.png"> Източник: <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17638-i-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B4%D0%B5%D0%BB-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D1%8A%D0%BD%D0%BE%D0%B2/#gsc.tab=0' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>I раздел СТАТИИ ОТ ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВИван Толев</a> <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/forum/414-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%BE%D0%BC-15/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Изгревът - Том 15</a> III. ИВАН ТОЛЕВ И „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ НА „ИЗГРЕВЪТ" ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Списание „Всемирна летопис" започва да излиза от 22 март 1919 г. до март 1927 г. Излиза месечно, обособено на IV годишнини. I година от 22 март 1919 г. до 22 март 1920 г. излиза в 10 книжки, формат 33 см/25 см, на хубава хартия. Корицата е светлосиня или светло-сива. Изрисувано е едно око, символизиращо „Окото на Вселената" отляво е луната, отдясно е слънцето, а по средата е глобуса на планетата Земя. Окото обхваща всичко, небе, планети и Земя. Отляво са нарисувани разцъфнали цветя символизиращи живота на природата, а отдясно е нарисувана символиката на старото жреческо и окултно знание на човечеството - долу е кукумявката с очила между два свитъка на философското древно знание, от което излизат пламъци, а над нея е купол с жреческия светилник, окачен нависоко, от който излиза благовонни светлини, проникващи цялата вселена. На втората страница е съдържанието на всяка книга, а на последната страница - от вътрешната страна е място за съобщение на редакцията за набиране на абонати или за новоизлезли книги. На външната корица е съобщението за продажба на теософски книги на военното издателство на „Гужгулов и Котев" изписани по реда на отпечатването им и че се продават на ул. „Алабинска" N 37, София. Това е прочутото издателство на Димитър Котев. (За него виж „Изгревът", том III, стр. 24-25, N 16 - „Не коригирай Божественото".) Списанието е отпечатано на луксозна хартия, на 32 страници равняващо се на 96 колони дребен гармонд, на дребен шрифт, равняващо се на 12 печатни коли. Това е най-евтиното за времето си издание с хубава хартия, хубави корици, изящен печат, много и качествени снимки. Още от кн. VIII, 1 януари 1920 г. на първата страница е отбелязано „По решение на Просветителния комитет при Министерството на Народната просвета е препоръчано с окръжно N 30006 от 13 декември 1919 г. за училищните библиотеки при всички пълни и непълни средни училища и за учебните заведения, подведомствени на окръжните училищни инспекции". А от кн. X от 22 март 1920 г. е отбелязано: „С предписание под N 946 от 21 февруари тази година (1920), Щабът на армията е препоръчал списанието на всички части, учреждения и управления от армията". На заглавната страница на всяка книжка е отбелязано, че на „Всемирна летопис" главен редактор и издател е Иван Толев, адвокат в София, бивш народен представител. А отдясно на това съобщение е сложен цитат на Петър Константинов Дънов, който е обозначен съкратено с главни букви: П.К.Д. и гласи: „Работете между този народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план", П. К. Д На корицата на кн. X има съобщение за откриване на подписка за втората годишнина на списанието. От двете страни на корицата са написани всички раздели, които застъпва списанието, че е на луксозна хартия (холцфлай), която и днес е луксозна, в 32 стр. по 3 колони дребен гармонд с много илюстрации: картини, портрети, фигури, чертежи. Но списанието временно спира поради финансови причини и недостатъчно набиране на абонати от април 1920 г. до декември 1920 г. 2. Списание „Всемирна летопис" - II година започва от януари 1921 г. и завършва с кн. 10 на 31 декември 1922 г. На корицата тук е даден профила на Исус Христос от пръстена с изсечения смарагд на римския император Тиберий (Виж „Изгревът", том XI, стр. 155 под N 33 както и илюстрации на този портрет поместен преди 97 страница). Отдолу е поместен цитат от Евангелието: „Аз съм Пътя, Истината и живота" - Христос. На първата страница е отбелязано, че е препоръчано освен от Народната просвета и армията още и от: - С окръжно предписание N 3923 от 19 август 1920 г. публикувано в бр. 115 от 23 август 1920 г. на „Държавен вестник" препоръчано е от Министерството на финансите до всички учреждения и чиновници на финансовото ведомство. - С окръжно предписание N 8374 от 14 септември 1920 г. Министерство на земеделието и държавните имоти е препоръчало списанието и е поканило шефовете на подведомствените си учреждения да абонират повереното си учреждение в него. - С окръжно предписание N 11071 от 28 септември 1920 г. Министерството на вътрешните работи и Народното здраве го препоръчва на г.г. управители, които пък от своя страна да го препоръчат на подведомствените им учреждения, за да си го доставят направо от редакцията. Понеже абонатите са малко, на задната корица от вътрешната страна, както и отзад е напечатано съдържанието на всяка книжка от I година на кн. 1 до кн. 10. Поради липсата на пари след кн. 5 от м. юни 1921 г. списанието продължава с кн. 6-7 на 22 март 1922 г. с уводна статия от Х.Х.Х. Приключва с кн. 10 на 31.XII.1922 г. И отново списанието преустановява да излиза през 1923 г. цели 8 месеца поради липса на пари. От година II е отбелязано, че е орган за Висша духовна култура. 3. Списание „Всемирна Летопис" - III година започва от септември 1923 г. с кн. 1 и завършва с кн. 10 през м. юни 1924 г. На корицата има изменение. Нарисувани са дверите на храма, чийто врати са отворени и се вижда началото на Пътя Господен и Пастир с тояга в ръка върви по Пътя, който криволичи по една долина, устремен към върхът, където се вижда храма, откъдето изгрява Слънцето на Духа осветяващо всичко и навсякъде. Но на вътрешната първа страница през тази година отново виждаме лика в профил на Исус Христос, но липсва мотото на П.К.Д., т.е. на Петър Дънов. На корицата отзад от двете страни има съобщение за набиране на абонати и реклами на фирми. Отново не излиза 8 месеца, поради липса на пари. 4. Списание „Всемирна Летопис" - IV година започва да излиза от март 1925 г. с кн. 1 до кн. 10 до септември 1926 Корицата сега е променена. Тя е бяла отгоре, заглавието на списанието е разделено с кръг, с концентриращи кръгове наподобяващи цветовете на дъгата, а вътре е поставена в бяло Пентограмата, като вътре в нея символите с двете змии, символи на Ева и отгоре запаления пламък на живота. На корицата е отбелязано съдържанието на всяка книжка от 1-10, на задната корица има съобщение за набиране на абонати. Но се вижда и усеща, че списанието спира да излиза поради много причини. Срещу списанието има атаки отвън - от църкви, журналисти, общественици и държавните органи. От друга страна има и други вътрешни причини, които ще бъдат указани къде са описани и как са публикувани, когато му дойде реда за това. 5. „Всемирна летопис" пред съда на българската интелигенция" - „Църковен вестник", Г. XXIV, бр. 44 (22.XII.1923), с. 7-8. Тук е отбелязано, че списанието има не случайно затруднение с отпечатването поради липса на абонати. Говори се за т.н. „капитални статий", а това са уводните статий от Х.Х.Х. или редакторските с X., че и те не давали резултат. Но авторът на списанието не знае кой е автора и кой е съавтора иначе би реагирал много по-остро срещу г-н Петър Дънов. Това е пример как църквата реагира със своя печат срещу това списание. „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС" ПРЕД СЪДА НА БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ Църковен вестник, Г. XXIV, бр. 44 (22.XII. 1923), с. 7-8 Трета година вече, „за да се помогне на духовното движение в България", как l-то окултно книгоиздателство издава в столицата „орган за висша духовна култура - „Всемирна летопис", не веднъж уредникът на този орган г. Ив. Толев е бил принуждаван да преустановява издаването му вследствие „нежеланието и мудността да се подкрепи това културно дело". „Капиталните (!) статии - най-ценният материал за физическото, умственото и моралното развитие на народа", не привличали „многобройни абонати". Малцина от „волно и неволно" получаващите този орган вярвали, че той „заслужава най-щедра подкрепа и най-широко разпространение сред народа" - малцина предплащали абонамента си", макар че той бил незначителен - далеч не стигал, „за да се посрещнат поне разноските за издаването му". Малцина вземали „пример и насърчение от дейците и грубия материализъм, и духовния мрак, които сеят заблуда", за да помогнат с най-голяма ревност, постоянство и енергия просветната дейност на „Всемирна летопис", която осветява пътя на индивидуалния, обществения и държавния живот към великия идеал на личното, народно и общочовешкото съвършенство. Незначителна, „непокварна част от народа, жадна за положителни (!) знания в областта на духовната (!) наука", се ощастливявала да избегне несдържаните обвинения на органа за висша духовна култура в „паразитизъм, готованство, леност, измама, низка култура и др. Как да си обясним този явен неуспех на това списание с разнообразни капитални (?) статии? Ослабнал ли е усетът към истина или „дългогодишния мрак е претъпил зрението"? Или защото „старото винаги се бори с новото; новата идея е имала гонители" и „реакционери от десните партии и материалисти, и църковници-догматици" са противници на проповядваните във „Всемирна летопис" идеи? Интересно е да се знае, защо са чужди на „Всемирна летопис" членовете на Църквата? Защо не „поработят те безкористно" за нейния успех, когато на нейните страници уж единствено се разкри божествената истина за смисъла и целта на човешкия живот? Когато ликът на Христа Спасителя и думите му: „Аз съм пътя, истината и живота" стоят на първата страница на всяка книжка на това списание, а цялата първа страница изобразява „Добрия пастир"? Достатъчно е било преглеждане на една от книжките на „Всемирна летопис", за да си спомни читателят думите на преподобни Викенти Лерински: „Когато видиш, че някой си служи с апостолски или пророчески изречения, за да отрича вселенската вяра, ние не трябва да се съмняваме, че чрез него говори дяволът. За да издебнат по-незабелязано простодушните и те да не се боят от острите им зъби, те прикриват вълчата си природа с изречения от Св. Писание".[1] „Всемирна летопис" счита Исуса Христа велик учител на човечеството, но не и Спасител. Отрича Църквата, която Той основал, като „стълб" и утвърждение на истината". Християните счита заблудени, защото считат „само своите учители и своите свещени писания за вдъхновени". Те са „ограничени", ако намират някои различия между религиите и „придават значение на несъществените различия между тях". Откажете се от Църквата Христова. Само „окултизмът ще отвори душевните глъбини за религиозен живот. Без него последния ще пресъхне". Не е ли достатъчно това, за да се разбере истинското направление на „Всемирна летопис"? Не са ли приложими думите на еп. Викенти Лерински към короната около „Всемирналетопис"? „Всемирната летопис" си поставя невъзможни цели и се стреми да ги постигне с неразумни средства. Тя търси в мира онова, което в него няма, със безразсъдна самонадеяност. Иска да отстрани царящите в мира страдания и скърби, взаимно неразбиране и вражда със „синархията", единственото идеално устройство на общество, народа и човечеството". Забравя, че човек е активен и култивира в себе си всичките начала на истината, доброто и красотата не по готови форми, а свободно, индивидуално. Наслаждението от процеса на това свободно разкриване на силите си му доставя висше щастие. Че той често пада и става, бива в моменти равнодушен към доброто и злото, но върви все напред само с Божия помощ и защото знае, че ни едно от неговите усилия не пропада (фихте) и допринася нещичко за съкрушаването на злото. Освен това отделната личност (микрокосмоса), в която се отражава микрокосмоса, не изчерпва и не запълва живота на обществото, защото последното не е агрегат на отделни единици, а живо цяло.' Капиталните статии във „Всемирна летопис" са резултат от творческата игра на фантазията, която по научна канава създава цветисти модели. „Всемирната летопис" в подобни капитални статии свидетелствува за „мъчното и непосредственото общение с обитателите на невидимия мир". Можеме ли да подкрепиме „Всемирна летопис", като знаем, че всички видения са или лъжа, или визионерство, или двойно зрение, или полусъзнателно действие? След разкритията на проф. Боргман за дейността на медиума Бредиф; след факта, че знаменитият медиум Паркер сам се е смял над спиритизма и го наричал вечна глупост (разбира се след като си създал от спиритизма завидно състояние) след заключенията на комисията под председателството на проф. Менделеев, можеше ли още да твърдим, че спиритизма е нещо сериозно, че той не е чисто и просто едно суеверие? Сложността на контролните апарати е пречила на действията на медиумите, не защото е била израз на явно недоверие, а защото е определяла тяхната ценност и истинност. Как ще обясни „Всемирна летопис" действията на медиумите братя Пети, англичани, чиято специалност била да създават капки от течност? Защо капките се появяват над листа, ако той лежал на масата и под него, когато той бил поставен над главата им? Защо тези капки не се появявали, когато устата им били завързани или между листа и устата поставяли друг предмет? Защо потопеният в трихлористо желязо мит от създадените от братя Пети капки получавал същия цвят, както и от плюнката? Защо са били безуспешни сеансите на англичанката медиум Кляпер на манометрическата и пирамидални маси, а обикновената маса се движела, наклонявала и даже подскачала? Защо и обикновената маса не се подчинява на волята на медиума, когато следели за краката му? След всичко това и особено след блестящото изобличение на медиума Бастиан в брошурката на австр. ерцхерцог Йоан - Einblicke in den Spiritismus, не е понятно, защо хората около „Всемирна летопис" правят такива мъчителни усилия да защитават и проповядват онова, което отдавна е признато за лъжа или за полусъзнателно действие. Тези безплодни усилия и техния резултат - „Капиталните статии" отблъскват българската интелигенция от „Всемирна летопис", макар че хората около нея се прикриват с думите на Спасителя и казват: „Господи! къ кому идем; глаголь! живота вечнаго имаши" (Йоан VI: 68) - Д. 6. „Общ повик за повече морал и възпитание" 6. „Общ повик за повече морал и възпитание" Тук научаваме, че под настояването на църквата, за да се противопоставят на окултни списания и теософска литература, то г-н Министъра на Народното просвещение в правителството на Александър Цанков издават епохално окръжно до всички училища в страната за задължително изучаване на вероучението на християнската църква училищата. Въвежда се урок по вероучение и се отпечатват и учебници по този предмет. Аз заварих до 1946 г., че се учеше този предмет и го преподаваше местния свещеник в селото, където бях при баба ми в първо отделение, че и второ отделение. После комунистическата власт премахна този предмет и изгони свещениците от училищата. ОБЩ ПОВИК ЗА ПОВЕЧЕ МОРАЛ И ВЪЗПИТАНИЕ Църковен вестник, Г. XXIV, бр. 44 (22.XII. 1923), с. 8 - рубрика „Из печата " „Общ повик за повече морал и възпитание. Християнизиране на народа и младежта." Инициативата на Църквата да се започне християнизиране на младежта и епохалното окръжно на г. министъра на Нар. Просвещение, което дойде да подкрепи хубавата инициатива, дадоха повод да се изнесат в печата ценни мисли по въпроса за духовното състояние на народа и за наложителната нужда, час по-скоро и с всеобщо участие на всички културни фактори в страната, да се започне в широк замах системна християнизаторска работа сред народа, а особено сред учащата се младеж. В обсъждането на тези въпроси взе участие не само духовният, но и светският печат. „Народен страж" (1 .XII. 1923) изнася издаденото по този повод окръжно послание на св. Софийския митрополит, в което се казва: „От все сърце благодарим Богу, че ни снабди с такъв министър на Народното Просвещение, който със своето прозорливо държавничество не само съзна нуждата от религиозно-нравствена просвета на младежта, но искрено заработи за нея и даде на дело своята подкрепа". В. „Съзнание" (9.XI. т.г.), орган на учителския съюз, прави ценна диагноза на моралното съзнание на нашето време и изказва още по-ценни мисли за обрата, който трябва да настъпи. Като подчертава, че само чувственият живот не може да ощастливи човека, че днес всеки се увлича да иска безогледна преценка на всички ценности, казва: „Лозунгът на новото време „знанието е сила" има една празнота, а това е нравственият елемент. Днес хората са виртуози на лъжата и кражбата, на интригите, злобата, на измамата и убийствата, а са чужди на ония добродетели, които правят ценен човешкия живот". „Прочее, на нас учителите се пада жребието да пазим подрастващото поколение от заблудите и греха, и да го изведем към нов живот. За тази цел, от самосебе си се разбира, че преди всичко ние трябва да бъдем далеч от заблудите и утопиите, като заглушаваме онова младежко чувство у нас, което ни кара да мислим, че няма Бог, няма по- горна сила от нас; а с Бога е онзи, който се води по законите на Истината". „Трябва да създадем царството Божие на земята по предначертания от Спасителя път". В. „Демокр. Сговор" (4.XII.1923) разглежда въпроса за „държава и църква" и като изтъква, че и църквата, и държавата се явяват изразители на идеята за висша справедливост и абсолютно добро - че истинската демокрация не може да е, нито е противница на религията, пише: „Две сили водят борба днес в света - тъмната и разрушителна сила на всеунищожението и светлата творческа сила на живота, на духа. Обществото, в което надделее първата сила - там настъпва моралното, духовното разложение и смърт; дето надделее втората сила - там се откриват широки и светли хоризонти за развитие и творчество. Най- съкрушителното оръдие за борба срещу болшевизма е самосъзнанието на човешкия дух, като безсмъртна и вечна сила. Това самосъзнание може да се създаде чрез религиозно и морално възпитание на младежта. 7. „Един отговор" В кн. 1, год. IV на сп. „Всемирна летопис" е отпечатана една преводна статия на Ралф Ширле, редактор на английското списание „The Occult Review", в раздела „Окултна биология" под надслов: „Новооткритата органическа сила". Тя е поместена в 4 страници със седем илюстрации- снимки. Тази преводна статия дава повод на професор д-р Ст. Консулов по биология да напише своя статия и да отхвърли написаното и превода. Той дава препоръка до Министерството на просветата да се спре това списание. Ето защо ние поместваме „Един отговор" на „Всемирна летопис" от год. IV, кн. 4 (юни-септември 1925). ЕДИН ОТГОВОР „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 4 (VI-X.1925), с. 95-96 Някой си професор д-р Ст. Консулов, в желанието си да хули дейците на духовното движение в България и да попречи на разпространението на тяхната книжнина, е взел повод от една преводна статия в кн. I от т.г. на „Всемирна летопис и е написал куп нелепости в един столичен ежедневник. За да не му остане длъжна, редакцията ни изпрати опровержение, за да се публикува в същия вестник, но редакторът на последния, въпреки общоприетия обичай, отказа да даде място на това опровержение. Той е помислил, види се, че изпълнява журналистическия си дълг само тогава, когато допуща да се нападат неоснователно и жлъчно хората и не дава място на защитата им. Това са българските вестникарски и обществени нрави! Правилото: audiatur et altera pars е за редакцията на в. „Слово" нещо непознато, Предвид на това, ние даваме тук място, в извлечение, на същото опровержение: До Почитаемата Редакция на в.„Слово" Тук Във вчерашния брой 1004 на вестника Ви, в подлистника на последната страница, е поместена една статия: „Окултна биология" или „наука за болното време", в която „ученият" професор г. д-р Ст. Консулов критикува, с недостолепен език и изопачени цитати, една преводна статия в списанието Всемирна Летопис и прави заключения и доноси, въз основа на сведения, черпени от меродавния български вестник „Последня Поща", на който г. професорът, види се е редовен четец. Позволете, Господине Редакторе, да опровергаем, в интереса на истината, неспокойните умувания на „учения" българин, който с една отлична атестация, както за неговия манталитет, така и за неговото душевно равновесие. Въпросната статия за новооткритата органическа сила е преведена от английското списание „The Occult Review", което излиза в Лондон цели 42 години, има милиони души четци и между сътрудниците, на което личат такива знаменитости, като академикът и прочут физик сър Оливър Лодж, парижкият професор д-р Шарл Рише, астрологът Сефариал (д-р Гернолд) и много други видни учени. Ако, прочее тая статия е могла да се удостои да бъде поместена в такова солидно английско списание, то вярваме, че всеки разумен човек ще окачестви основателно като голяма и с нищо неоправдана дързост да се счита тя за плод на „болното време, което ни завеща войната". Нещо повече: „ученият" български критик, комуто, както сам признава, е попаднала някак си само I кн. от г. IV на „Всемирна Летопис", в която е поместена една част от статията, не е дочакал или не е имал възможност да прочете нейния край във II-III книжка, илюстрован със 7 микро-фотографически снимки на опитите, които откривателката г- жа Дикинсън е направила. Ако той бе проучил, доколкото му стигат силите и знанията, и тия данни би ги проверил на опит, може би щеше да си наложи, благоразумно по-голямо въздържание. Сега, обаче, ние се видяхме принудени, поради предизвикателството с тая критика, да поставим българския „учен професор" в заслуженото от него положение: ние се отнесохме веднага до директора на английското списание The Occult Reviev г. Ралф Ширле и до сър Оливер Лодж[2] за обяснения по тоя случай, като им съобщихме и критиката на българския капацитет. Отговорите на тия англичани ще публикуваме своевременно за назидание и успокоение на нервите на българския критик. Запитахме и директора на французкото списание ,,Le Voile d'lsis" за същото, тъй като и той, без да подозира съществуването на българския „учен" гърмовержец, даде твърде похвален отзив в кн. Ill, год. 30 на своето списание за откритието на г-жа Дикинсън*. След тая анкета ще можем още с по-голямо основание да успокоим г-на професора, че редакторът на Всемирна Летопис, няма нужда да гледа „червеите по месото в кухнята", защото той не е месоядно животно: само ония, които се хранят с животински трупове, за да възприемат от тях съответните енергии и нрави, и да станат по-вкусни на червеите, могат да се занимават с подобни „научни" изследвания в кухнята. Колкото за списанието Всемирна Летопис, за което г. критикът се отзовава с такова пренебрежение и злоба, трябва само да се забележи, че то излиза от 1919 г. насам, в обем по 3 печатни коли голям формат и с дребен шрифт, дало е много ценен материал за четиво, а г. професорът не е прочел досега нито една от излезлите книжки, при все това седнал да критикува съдържанието му, което не му е известно! Ето ви образец на критика! В това списание са поместени, между другото и редица статии от бележития астроном и психист, Камил фламарион, неодавна починал, и за който се дават отзиви и във в. Демократически Сговор, също и хубавите очерци на Прентис Мълфор за окултните сили на човека, някои от които очерки, четири години след излизането им на страниците на Всемирна Летопис, се появиха в отделен сборник, от г-жа Е. Консулова-Вазова. Нима и те са „резултат на болното време"? В същото списание са поместени много очерки по всички животрепетни научни въпроси, като например по теорията за относителността от проф. Айнщайн, дадени са биографиите, портретите и прегледи на духовно-научната дейност на мнозина окултисти и мистици от най-старо време, и до днес (начиная от Питагора с неговите, *Dans „Occult Review" de janvier, Ralph Shirley consacre en entier son article mensuei (ста тията, преведена от нас- Б. P.) a la recente decouverte faite par M-rs Dickinson, d'une maniere toute fortuite, et qui rappelle a beaucoup d'egards la serie de recherhes entreprises ii у a une vingtaine d 'annees deja par notre compatriote Stephane Leduc. Cette decouverte de M-rs Dickinson eut pour point de depart des recherches sur les huiies vegetates et ies gommes exotiques en vue de reaiiser un nouveiantiseptique. Ala suite d'une explosion accidentelle apparut un produit doue de proprietes bizarres, de constitution apparement fibreuse, d'une couieur rouge jaune d'or, offrant une structure d'ensemble analogue a ceile d'une scarbee. Cette substance etrage serait douee de proprietes radio-actives transmises a travers une paroi de verre et pouvant etre communiquees a i'eau, d'ou ie nom de radium organique donne a cette substance. De magnifiques reproductions, photographiques illustrent d'une maniere remarquable ce tres interessant article, (която статия, преведена на български във „Всемирна летопис" се окачествява от проф. Консулов като „плод на болното време"!) В „Окултен преглед" за януари Халф Сирли посвещава ежемесечната си статия /..../на неотдавнашното откритие направено от г-жа Дикинсън случайно, която напомня с голямо уважение за множеството научни изследвания, провеждани вече 20-тина год., от нашия съотечественик Стефан Лед/ок. Това откритие на г-жа Дикинсън води началото си от научни изследвания върху растителните масла и екзотичните смоли, за получаване на ново антисептично средство. Вследствие на случайна експлозия се открива една надарена със странни свойства субстанция, с привидно влакнеста конструкция, в златисто червен цвят и структура, аналогична на тази на скарабея. Това необикновенно вещество бе надарено със свойството радиоактивност, преминаващо през стъклена преграда и можещо да взаимодействува с водата, откъдето и приема името „органиченрадий". Чудесните фотографски снимки илюстрират по един забележителен начин тази много интересна статия.(Текста е преведен 2002 год.) за пръв път излезли на български, златни стихове, до д-р Рудолф Щайнер, основател на окултния университет „Гйотеанум" в Швейцария), но и тая „научна литература", според българския професор, била „фабрикувана", (а той, уверени сме, нито я е прочел) и с нея се свързва нещастието на някой си „искрено (sic) заблудил се българин", който намислил да прави алхимически опити: да превръща елементи[3]. След това вече се редят: „полицейски кучета", „учителите", „духовете", „бубулечките, които се разбягвали и пр. точно по маниера на „Последна поща". Така се критикува една научна статия, за да се дойде до смешните доноси и многоточия, и да се удовлетвори един дерт. Наистина „болно време" и болни хора!... Най-сетне, ние съжаляваме г. професора, задето не си е дал труд поне да провери в миналите годишнини на списанието Всемирна Летопис, дали наистина то е препоръчано от надлежните Министерства или не: N,N-Ta на окръжните предписания са публикувани своевременно. Но и да не бе препоръчано, по-добра реклама от тая „критика" на българския „учен" професор не бихме желали. Още няколко такива „критики" и броя на абонатите на това действително научно списание „Всемирна Летопис", единствено по рода си в България, непременно ще се увеличи, въпреки беззъбата злоба на разни невежествени български „учени" и тем подобните„рецензенти". Приемете и пр. София, 9.Х.1925 г. 8. „Окултна биология" или науката на болното време. Това е статията на проф.д-р Ст. Консулов, поместена във вестник „Слово", год. V, бр. 1004, 4 (8.Х.1925), с. 2. Тази статия дава началото на атаките срещу „Всемирна летопис" за да бъде списанието спряно и забранено. Ето защо я публикуваме. „ОКУЛТНА БИОЛОГИЯ" ИЛИ НАУКАТА НА БОЛНОТО ВРЕМЕ Слово, Г. IV, бр. 1004 (8.Х. 1925), с. 2 - рубрика „Научна седмица" „Едно откритие от най-важно значение напоследък е било направено...благодарение на тъй наречаната „Случайност". Госпожата, която направи откритието, бе ангажирана с изследвания на растителни масла, смоли, главно от източен произход, с цел да образува нов и по- ефикасен лек. През време на нейните изследвания един несполучлив опит е имал за резултат избухване на веществото, което пръснало съда, съдържащ маслата. Това станало, когато госпожа Дикинс (въпросната госпожа) изпитвала същността на своя препарат, като го загрявала под един бунзенов горител. От това избухване се добил първият кристал, подобен на диамант". По-късно, когато тя прецеждала препаратите, част от които се съдържали в тая тръбичка, открила едно шумливо на вид вещество... Накратко веществото изглеждало, че е радиоактивно... Намерено е било, че тръбичката, която е съдържала тоя организъм, потопена във вода, предавала качествата си на водата. По-дирните опити показали, че известни вещества, ако се сварят в тази вода, добиват чрез този процес качествата на първото вещество. Тяхната същност, превърнато в газообразно състояние, след разтварянето им във вода, е могла при това да бъде използувана за по-нататъшни бележити опити. Капки вода, така добити, са били херметически затворени в тръбици или между стъклени плочки и в резултат се добило формирането на кристали, получили се газове и др., из които понякога са се развивали живи насекоми. Аз сам видях през микроскопа една мъничка бубулечица, съвършенно формирана, очевидно жива и движейки рогчето си назад и напред; тази бубулечица очевидно е произлязла от тези газове. Г-жа Дикинсън ме уверяваше, че след време бубулечката ще се превърне в предишната си кристална форма. Под влиянието на слънчевите лъчи, кристалите и бубулечката са възприели формата на обгорено сребро. Аз видях под същия микроскоп други кристали в една тръбичка. Газовете на тия кристали очевидно са зародили някои дребни животинчета, които тичаха около кристалите, от които бяха произлезли". „Поради лесно обяснимата му връзка с алхимичните издирвания въпросното откритие, ще повдигне най-голям интерес между четците ни. Ще се попита, дали ние имаме тук дълго търсения ключ на произхода на живота и обяснението на окултната основа на египетското свещенодействие пред „бръмбара"? Тайното превръщане на материята между трите царства и нейната еволюция във форма на съвършено образуван бръмбар може да послужи за обяснение, защо египтяните усвоиха бръмбара като предмет на обожаване"... „Трябва също да се забележи, че веществото, открито от г-жа Дикинсън, води към превръщения, които обгръщат трите - животното, растителното и минералното - царства". Ето ви дотук една лекция от науката „окултна биология". Това не е измислено от мене, това са пасажи от дълбоко научната статия, озаглавена „Окултна биология - новооткритата органическа сила" - поместена в „научното" окултно списание „Всемирна летопис", год. IV (1925), кн.1, което е „Орган за висша духовна култура". Значи, като забъркате разни масла „от източен произход" и ги сварите, добре в епруветката ще запълзят бръмбари, ще махат рогчетата си и напред и назад, ще тичат около кристалите, от които са се зародили, философският камък на средните векове е вече намерен. От малкото, само чрез лъчеизпусканията на полученото чудотворно вещество, ще се добива сребро и злато, животните ще се превръщат на растения, камъните на животни. Не остава, освен редакторите на „Всемирна летопис" да си сварят малко от маслата да си фабрикуват злато и сребро, и да не искат занапред абонамент от читателите си - защото те са хора, които работят само за идея. Преди доста векове вярваха хората, че жабите се раждат от тинята, че червеите се самозараждат от гнилото месо. Но още при първите наченки на науката тези наивни схващания бидоха отхвърлени и аксиома стана за всекиго, че „всичко живо произлиза от живо". И ако някой ден даже редакторът на „Всемирна летопис" зебележи, червеи да пълзят по месото в кухнята, няма да помисли за лъчеизпусканията на своя философски камък, а ще накара когото трябва да пази месото от мухите. На читателите обаче може да се пише всичко, даже че бръмбарите се образуват от парите на кипящата вода. Ако подобни нелепости би посмял да пише някой преди 10-15 години, не зная какво биха помислили хората за неговото душевно равновесие; сигурно биха казали, че бръмбари хвърчат, но другаде, не в епруветката. Днес обаче подобни писания се предлагат и от не малцина се приемат като „наука". Защо? - Защото още не сме изживяли напълно „болното време", което ни завеща войната. Това е не само у нас. У народите се проявиха течения към най-странни работи. Намериха се естествено и майстори, които доловиха тази слаба страна на днешното време и почнаха да фабрикуват „научна литература" за целта. Разбира се, те от всички най-малко вярват в това, което пишат, но важното е стоката да се харчи. А тя се харчи изглежда добре, защото много са и у нас жертвите на болното време. Един искрено заблудил се такъв българин бе жертва на втълпилата му се идея, че ще може да превръща платината в радий. С една невроятна настойчивост той събираше от „ветрующите" пари, събра повече от 500 000 лева и почина. Оказа се, че събраните пари по един тайнствен начин изчезнали малко време преди смъртта му. Последните дни вестниците съобщиха, че едно от докараните полицейски кучета разкрило мистерията, като надушило в една градина закопаните архиви на покойния и чорапът се разнищил. Оказало се, че „учителите" на заблудения нещастник редовно прибирали събираните от него суми и ги „закопавали", за да склонят по този начин „духовете" да му помогнат. Закопаваните пари обаче изчезвали, навярно се обръщали в газове или в бубулечки, които се разбягвали. Така учи окултната биология и никой нямал право да се съмнява. Само полицията и прокурорът не били съгласни. Щом има наивни четци ще има и съответни за тях редактори. Нищо чудно в това, народът право казва „Не е луд, който изяде две пити, луд е който му ги дава". Странното е обаче друго. На кориците на окултното списание, което поднася на българския читател приведената по-горе научна лекция по биология, стои напечатани „Препоръчано от Министерствата на всички лица и учреждения". Аз не зная друго списание или книга да са били тъй общо препоръчани: „За всички лица и учреждения". „Всемирна летопис" значи представлява нещо уникум по своята полезност за българския читател. Думата има началникът на културното отделение при Министерството на просветата. Ето тук имаме злоупотребление и с името на министерствата, ще трябва да се види какво предвиждат в случая нашите закони. Ако пък наистина „Всемирна летопис" е препоръчана, нека има добрината г-н началникът да каже на българското общество, кое е критерият за да бъде едно четиво препоръчано от държавата за всички лица и учреждения! д-р Ст. Консулов 9. Забрана за разпространението на сп. „Всемирна летопис" в училищата Главният секретар на Министерство на народната просвета Радославов взима под внимание статията на проф. Консулов и забранява със заповед разпространението в училищата. ДОКУМЕНТИ Всемирна летопис, Г. IV, кн. 5 (XI. 1925 - III. 1926), с. 118. - рубрика Вести Със съжаление към авторите им и за сведение на нашите абонати, поместваме тук два документа, изходящи от висши чиновници при Министерството на Народното Просвещение, които са действували скрити зад авторитета на това правителствено учреждение. Нека четците сами съдят за манталитета и качествата на благородство и човещина у тия висши уредници на нашето учебно дело: ОКРЪЖНО Министерство на Народното Просвещение Бюро за култ.учреждения и фондовете N 33168 26 X11.1925 г. София До Господа Директорите на учителските институти, пълните и непълни средни училища, окръжните училищни инспектори и столичния градски училищен инспектор. Одобрението и препоръката на сп. „Всемирна Летопис", орган на висшата духовна култура, под уредбата на Ив. Толев, дадена с окръжно N 30006 от 13.XII.1919 г. се ОТМЕНЯ. Забранява се за напред разпространението на това списание между учениците, както и абонирането за училищните библиотеки. Гл. секретар: (п) Ал. Радославов Н-к на бюрото: (п) Н. Балабанов Разбира се, понеже редакцията не обича да се шегува по такива въпроси отнесе се с мотивирана жалба до Върховния Административен съд да отмени горното Окръжно, защото е издадено от лица, които са превишили властта си, не са спазили съществените законни форми в случая и са нарушили изрични предписания на закона. На делото е даден законния ход. 10. Предложение за подвеждане на отговорност на редакцията по Закона за защита на държавата /ЗЗД/. След атентата в църквата „Св. Неделя през м. април 1925 г. се въвежда този закон ЗЗД. Излиза в статия, в която се говори, че „съвременният парламент е един инструмент на потисничество и експлоатация от страна на една шепа властници над грамадното мнозинство от народа". Това е уводна статия на „Всемирна летопис", год. IV, кн. 4 (юни-октомври 1925 г.) и подписано с едно X. А това е редакторска статия на Иван Толев „Истинският мир" написана по идеи на Учителя Дънов. Тази статия е публикувана в раздела за редакторските статии с X. или *. В отговор се появява и следния документ. Министерство на Народното просвещение (Бюро за култ.учреждения) N33121 25.XII.1925 г. София ДО Министерство на Вътрешните работи Приложена тук, изпраща се кн. IV от т.г. насп. „Всемирна Летопис" с мнение, редакцията би трябвало да се подведе под отговорност по силата на чл. чл. 6 и 7 от закона за защита на държавата. Министерството счита, че изрази, като тия подчертани с червен молив в статията „Истинският мир", са явна провокация срещу съвременния държавен строй. Гл. секретар: Ал. Радославов Нач. на бюрото: (п) Н. Балабанов Тази преписка е била препратена на Прокуроския Надзор при Соф. окр. съд, обаче г. Прокурорът е поставил следната резолюция: „Прекратявам преписката по липса на извършено престъпление". Няма съмнение, че горното писмо съставлява corpus delicti и отговорността за него един ден ще се наложи. ОТЗИВИ Всемирна летопис, Г. IV, кн. 5 (5.XI. 1925 - III. 1926), с. 118. - рубрика „ Вести " Въпреки незаконните преследвания и дивата злоба на безсъвестните противници против нас, редакцията продължава да получава най-съчувствени и трогателни отзиви за делото на народна просвета и духовна култура, на което служи. Бихме обнародвали много такива писма, ако мястото ни позволяваше. Обаче, особено чувствителни към изявленията от подобен род, идещи от нашата младеж, даваме място, засега, на следните две писма: Association Academique Liege, des Etudiants bulgares le 11 Novembre 1925 „Rodina" Liege Уважаеми r. Толев, Позволете ни да Ви предадем най-горещите благодарности на българските лиежки студенти за любезността, която имахте да уредите изпращането на сп. „Всемирна Летопис" до дружеството ни. Българската младеж не е никога преставала да се интересува от големите мирови въпроси и ето защо получаването на сп. „Всемирна Летопис" и достави най-голямо удоволствие. Приемете и пр. Председател: (п) - секретар: (п) Лом, 2.XII.1925 г. Уважаеми брат Толев, Аз получих списанието в I, II и III му годишнини, но по-нататък не мога, защото икономически не съм добре. А аз желая да го получавам, защото винаги в него има духовна храна за здравомислещия четец. Ползата, която съм получил от Вашето списание, може да се оцени само с един живот, но не и с пари. Аз дължа много на Вашето списание... Ваш ученик от VII кл. при педаг. училище 11. Проф. Стефан Консулов срещу теософите и сп. „Всемирна Летопис" Атаките на проф. Консулов срещу окултизма, срещу теософията и списание „Всемирна летопис продължават. През 1926 г. той публикува една книжка „Човекът за теософията и за науката". София, 1926 (печ. Художник.) Тук поместваме последните страници от тази книжка от стр. 81 и 89, за да се види за какво става реч и дума. „Една епидемия на теософски мистицизъм може да обхване даден народ също така, както и отделна личност, когато тежко общонародно изпитание е раздрусало психиката на масите, без да имаме още на лице признаците на масово израждане. Точно това преживяваме ние днес. Лишенията и претърпяните нещастия през войната, обезверяването на слабите натури в идеалите на нацията, всичко това направи значителна част от нашето общество податливо на теософския мистицизъм. И той се разрастна за няколко години до такива размери, че ако някой ни бе казал това преди войната, ние бихма го взели за твърде наивен. Масовото разпространение на мистицизма у нас под разни форми - теософия, дъновизъм (бяла или черна магия) и пр. - представляват вече един обществен въпрос, сериозността на който, като че недостатъчно се преценява от отговорните фактори. Побеседвайте с един дъновист или теософ и ще видите, че българските обществени въпроси не го интересуват. С България може да става каквото ще. Него го интересува живота само дотолкова, до колкото ще може да го използува за предполагаемото лично духовно усъвършенствуване. Между хората той влиза главно, за да изпълни едно повеление отгоре: да търси и привлече нови жертви на мистицизма. Идеята за братството между народите отива у тях до една детско- наивна крайност, която на днешния век много лесно може да погребе - един народ, особено нашия. Никой разумен българин не мисли днес за война и повече от другите желае споразумението между народите, особено между балканските. Никой добър българин обаче не счита, че е дошло вече време да престанем да мислим за национални идеали, да разложим и малката мощ, която ни е останала. Попитайте един дъновист или теософ, какво ще прави, ако потрябва утре да се брани страната с оръжие в ръка? Ако е откровен, той ще Ви каже, че това е несъвместимо с неговото ново „верую". Ако се опита да хитрува - нещо характерно в тактиката на онези от теософското крило - достатъчно е да му спомните смисъла на онези „размишления", които той, седнал по турски, редовно три пъти на ден си повтаря и самовнушава, и които означават абсолютно и безрезервно отрицание на всяко въоръжено съпротивление на нацията. Това става за нас страшно, когато си спомним, че теософите - разните им крила - са успели вече да се вмъкнат и в армията, опората на нацията. Към положителните науки теософията има едно отрицателно становище, макар че постоянно злоупотребява с думата „наука". Положителната наука е пълно отрицание на теософския мистицизъм. Затова и целият културен прогрес, основата на който са положителните науки, става постепенно чужд за молепсаните от мистицизма. За държавата, за нацията увлечените от мистицизма са загубена част от народа. Но може да се възрази, че всеки човек има право да изповядва убеждения, каквито намери за добре. Това е вярно и заради това не може да се търси някаква отговорност от онези, които са били заразени от мистичната епидемия. Вярно е обаче, още едно: че нацията, държавата не може да позволи на известни хора да правят за себе си професия от това, да сеят заразата, която подкопава силите на нацията. Това е вече престъпление. А тази дейност на водачите, като тяхна професия отива твърде далече. Те създават у нас една системна организация за събаряне устоите на обществото. Създават се най-напред кадри от активни борци, призванието на живота, за които ще бъде разпространението на теософията. Обучението им става в тайни школи, дето обикновен простосмъртен само случайно може да надникне. Там се изучават „тайните науки", една комбинация от староиндийски вярвания, христиански морал и елементи от положителните науки, изтълкувани по теософски. След подготвителния период начинающия ще стане действителен ученик, ако докаже, че чрез изучаване на отделни книжки и главно чрез „медитация" се е убедил вече в теософските истини. А самата медитация всъщност не е друго, освен типична метода на самовнушението. Начинающият три пъти на ден ще си повтаря многократно поръчаните изречения, ще се мъчи да ги възприеме и най- после самовнушението му втълпява като истина всичко, каквото му е поръчано. Щом узрее по този начин слушателят, неговият прям началник, подначалникът на групата докладва на по-горния началник. След още други проверки, кандидатът ще може да бъде допуснат до тържествена клетва - оттук нататък той е само оръдие за разпространение на теософията. За да се счита обаче достатъчно назрял, той трябва фактически да е скъсал вече и с християнството, под маската на което става първоначалното привличане на последователи. Сега вече той трябва да подпише декларация, че се е убедил какво Мория, един индиец, който и сега живее нейде из Хималаите, стои по-високо от Христа. А Кришнамурти, който в момента се намира във Виена, се признава за втория месия, в който е влязъл духът на Христос и го довел на земята, за да довърши на наши години мисията му. Избранниците на теософията трябва сега да напрегнат всички сили, за да превземат умовете на хората, да превземат обществото и разчистят триумфалния път на Кришнамурти. Във всяка тяхна книжка се подканват те да считат това като първа своя длъжност. И те фанатически изпълняват заповедите - теософията е днес в пълна офанзива срещу обществото за насочването му в „правия път" на израждането. Един теософ, верующ християнин, ми изповяда своята трагедия. „Възпитан бях като християнин, казваше той, твърдо вярвах и вярвам в Христа. Увлякох се в теософията, дето срещнах и христовите принципи на морал; никакво противоречие не виждах още с християнството. Пожелах да навляза по-дълбоко в теософската истина, поисках да постъпя в тайното училище. Започна подготвителния период. Най-акуратно изпълнявах всичко, каквото ми се заръчваше. Редовно чрез медитацията (сиреч самовнушението) се стараех да се убедя в новите истини. И успявах. По едно време обаче поискаха от мене да подпиша декларация, че съм успял да се убедя, какво Мория стои по-високо от Христа. Това беше и ново, и страшно тежко за мене. Но пак напрегнах всички свои сили, разчитайки на нашето средство - медитацията. Турях отпреде си дадения ми портрет на Мория и си повтарях необходимото, мъчех се нему да се моля. Но не успях досега. Нещо все ме караше да вдигна глава нагоре, дето стои разпятието на Христа, и ми ставаше тъй болно... А сърце не ми дава да махна Христа оттам. И до днес не съм успял да си внуша исканото от мене, за да бъда приет за редовен ученик, и до сега не съм подписал, като другите, необходимата декларация." Ние имаме пред себе си една планомерна, стегната организация; действителните членове - хора от тайните училища - са положили и клетва. Организацията се опира на широкото влияние на последователите на теософския мистицизъм, между които, нека го заявим открито, има хора с голямо влияние в обществото и държавата, не липсват даже и във военните среди. Целта е ясно поставена - превземане на обществото, разчистване триумфалното шествие на Кришнамурти. В една безплатно раздавана брошура стои следното: „Стремежът на теософията днес е да влезе в живота, да се осъществи, от религиозно схващане да стане религиозна преживелица... от идейна програма - нагледна действителност. Теософията се бори да завладее не чоовешкия мозък, а училището, лабораторията, редакцията, катедрата, храмата, ателието, дори жилището, с една дума живота". За да осигурят още по-лесно бързия си успех, нашите теософи, верни на принципа „целта оправдава средствата", са направили опити да впрегнат в своята кола и масонската организация. Учредена с други цели в чужбина и у нас, масонската организация в България брои между своите членове най-видни личности на държавното управление и обществения живот - една сила, твърде примамлива за теософите. Те са успели вече, казват, да създадат някакви комасонски организации - звено между масонство и теософия. Дали масонската организация у нас ще се хване на тази въдица и тури в услуга на теософския мистицизъм за разрушението и разлагането на държавата и нацията - близкото бъдеще ще покаже. При тази ясно поставена цел, при тази пусната в пълен ход системна организация, дето за сигурност, се прилага и клетвата, не е ли време вече обществото и държавата да си даде сметка за реалната опасност, с която разпространението на теософския мистицизъм застрашава нацията? - Крайно време е, дълг е! Тогаз, когато в днешното още болно време теософите за превземането на обществото тръгнаха по един планомерен път, чрез здрава организация, при което се събират и „доброволни"данъци много по-големи от държавните, други мистици си представиха превземането на държавата много лесна работа и пред очите им вече се мяркаха високите постове на управници. Със своя простичък ум, например, бай Устабашиев от Неврокопско си нашари гърдите с кръстове, написа си „сим победиши", и като втор Мессия изпревари Кришнамурти, яви се в София, за да поведе народа. Но, за голямо негово неудоволствие, отзова се в едно родопско село, за да просвещава помаците. Други обаче са тръгнали към същата цел по един път, пред който ние не можем да се не замислим. В поменатото вече списание „Всемирна летопис", едно „Окултно списание", за „Висша духовна култура", редакцията не се задоволява само да просвещава в мистицизъм своите четци, да ги учи за задгробното. Животът тук на земята е твърде привлекателен за хората около списанието и те искат да го наредят по своему. Тъкмо преди септемврийските събития пред 1923 г. в списанието започна публикуването на редица статии, как трябвало да се преустрои нашата държава. Няколкото пасажи, които привеждам*, считам достатъчни да ни осветлят не само стремленията на тези хора, но и „духовните" им връзки с друга една напаст, която насмалко щеше да погребе България. „Цялото производство, извършвано сега от работния народ на началата на частната собственост, може да даде най-големи и най-плодотворни резултати, ако се извършва общинно, на началото на колективната собственост. Общността на имота, средствата и оръдията на производството ще наложи неизбежно и комунизирането на труда. Едно трикамерно съветско управление би съответствувало на главните изисквания на синархията.** *Сп. „Всемирна летопис", г. Ill, кн. 1 **Тази статия е публикувана в този том към раздела на редакторските статии на Иван Толев: „Една велика идея. Мир на земята" в глава XVII, XVIII, XIX. Теософският мистицизъм, в разните свои форми, в разните свои прояви представлява едно отрицание на здравия смисъл, едно противоречие на науката, една реална опасност за нацията. У нас той се е разрастнал вече до размери, които налагат и на държавата, и на всеки добър българин да се замисли върху онова, което тази епидемия готви за България. Всяко по-нататъшно леко отнасяне към тази обществена напаст, ако не е късогледство, означава манкиране на един дълг. София, юний 1926. 12. Краят на една лъжа Това е заглавието на статията в сп. „Всемирна летопис", год-IV, кн. 7 от (V.1926) на стр. 166-167 и е отговор на Иван Толев за двете публикувани статии на проф. Ст. Консулов във вестник „Слово", год. V, бр. 1174 (7.V. 1926), стр. 2, както и в бр. 1180 (14.V.1926), стр. 2 под надслов „Наука, религия и теософски мистицизъм". Ето защо публикуваме от стр. 166-167 отговорът на Иван Толев и след това двете статии на бр. 1174 и бр. 1180 от вестник „Слово". КРАЯТ НА ЕДНА ЛЪЖА Всемирна летопис, Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 166. - рубрика Вести „Научните" глупости на професора д-р Ст. Консулов, изказани чрез подлистници във в. „Слово" и сказки в университета, предизвикаха върху него един ураганен огън от всички страни, под който той напълно и безславно капитулира. Неговата колосална „научна" лъжа, че душата не съществувала в човека, а последният бил само едно тяло, със смъртта на което всичко се свършвало, биде опровергната от всички, които се занимават с духовни въпроси, и посрещната изобщо със състрадателна насмешка от цялото здравомислещо общество. Издигнаха се даже гласове в печата да се уволни този професор, който не знае какво говори или умишлено проповядва атеизъм от самата университетска катедра. Уплашен от тая възможност, резулта от неговите дръзки кощунства с научните и духовни истини, г-н професорът бие вече отбой и моли да се тури крайна тия разисквания: в един подлистник на поменатия вестник, под заглавие: „Наука, религия и теософски мистицизъм" (колко ли вида мистицизъм има, според г. професора?- Р)., той съобщава, че „тези дни" щял да тури под печат една своя книга, в която щял да разгледа „обстойно" повдигнатите въпроси. Какво ще бъде това „обстойно разглеждане" може да се заключи и от досегашните семковщини в написаните от него подлистници по същите въпроси. Ние не се съмняваме, че той ще се омотае още по-жалко в новата си книга и не само няма да постигне целта си - да тури точка на предизвиканата от него разправия - но ще привлече нови съкрушителни удари върху себе си. „Дала баба петаче, за да се хване на хорото, но и десет пари да даде, не може да се отпусне"... Ивелеученият професор, след като се заяде най-напред с нашето списание, ще трябва да плати и последния си кодрант... А че действително тоя български „учен" пише семковски глупости, може всеки да се увери от следните цитати: „Всяка една проява на енергия, например, движението на тялото или работата на нервната система, означава разходване на енергия, която се е взела от нейде (!?), тя не може да дойде от една нематериална същност, която не съдържа (?) в себе си енергия..." „В най ново време хората изучават чисто научно процентите на живота... " Науката свършва там, дето почва религията и религията започва там, дето свършва науката. Неразбирането на тази проста истина..." „Най-съвършената форма на религията - християнството почива върху религиозното чувство на човека..." „Ако преди две хиляди години (т.е. във времето на Христа - Б.Р.) днешната наука (т.е. „науката" на проф. д-р Ст. Консулов - Б.Р.) беше проникнала във всички слоеве на обществото, сигурно и формата на християнското учение би била по-друга../ „Със своето природно средство за познание - разума - човекът може да прозре само отчасти в битието, този кръг (?) на познанието се разширява с еволюцията (?) на човешкия разум.. (Извадки от в-к „Слово", бр. 1174 и 1190 от т.г.) Можем да направим още много подобни цитати, ако не скъпяхме мястото в списанието си. Но горните са достатъчни, за да се види, че въпросният професор не само съвсем се е объркал в своите твърдения, основани на една лъжа, но и е дал доказателства, че той не знае нито що е наука, нито що е религия, нито що е християнско учение. Най-сетне, той се осмелява да заяви на всеуслишание, че ако би бил жив във времето на Христа и би писал сегашните си подлистници и би държал сегашните си сказки, Христос щял да се види в чудо и без друго щял да измени „формата" на своето учение! Нещастен университет с такива професори!... 13. „Наука, религия и теософски мистицизъм" статия на д-р Ст. Консулов „Слово", Г. V, бр. 1174 (7. V. 1926), с. 2 - рубрика Научна седмица I. Същността на човека от научно гледище Съвсем инцидентно се разви напоследък един научен спор, по който продължава да се пише от много страни. Понеже въпросът е твърде интересен, добре би било той всестранно да се осветли, а не да се спекулира с него, както правят някои. В един цикъл сказки на теософското общество се изнасяше гледището на тези учения по въпроса за същината на човека, душата, смъртта. Нищо лошо в това: нека хората чуят и мнения различни от тези на положителната наука. Лошото беше другаде: за да се печелят партизани на теософията и противници на положителната наука, последната бе представена в една невярна, карикатурна форма. Каза се например, че според биологията излизало, че колко по-тежък бил човек, толкова по-умен трябвало той да бъде, тъй като за биологията мисълта, душата зависели от плътта. Подобен абсурд никой биолог в света никога не е казвал. С какво мислят г-да теософите не зная, но биолозите не мислят с месото си. Истинското гледище на биологията по въпроса за същината на човека и душата аз изложих в две публични лекции, и то се свежда към следното. Човек е най-висшето, най-съвършеното творение на майка- природа, създадено по нейните закони, подчинено на тях, както е подчинено там и всичко живо на земята. Човек не представлява никакво противоречие на природните закони, както твърдят теософите. Положителната наука не може да допусне съществуването на двете същности в човека тъй, както ги разбират те. Според тях душата е една нематериална същност, която движи материалния организъм, дава проявите на живота. Това представлява едно грубо противоречие със закона за съхранение на енергията: всяка една проява на енергия, например движението на тялото или работата на нервната система, означава разходване на енергия, която се е взела от нейде, тя не може да дойде от една нематериална същност, която не съдържа в себе си енергия, не разходва такава. И във философските схващания за душата като нематериална същност, както бе това на Канта, отдавна вече не се поддържат. Опитът пък на Спенсера да представи душата, отделно от тялото като вече една материална същност чрез субстанциалната теория за душата, не доведе до желаните резултати. Върнахме се към допущането на специална енергия, специална сила - жизнената сила (vis vitalis)* - едно направление в биологията, което бе на мода преди няколко века. Днес то се мярка само в една нова форма - неовитализъм - развит от Дриш, Бунге и др. Неовитализмът е интересен като критика на съвременния материализъм, сам обаче не дава никакво задоволително разрешение на спорния въпрос. И в най-ново време хора като Бунге изучават чисто научно процентите на живота, като остават съвсем на страна въпроса за самостойното съществуване на душата. Разгледани от становището на биологията, жизнените прояви, и в най-висшите им форми, се оказват абсолютно зависими от законите, които управляват живота върху земята. Вярно е, че ние сме още далеч от положението да знаем всички подробности в извършването на душевните процеси, ние постепенно правим завоевания в тази посока. Намесването, обаче, в случая на ненаучни хипотези, с нищо няма да допринесе за напредъка на човешката мисъл, напротив, ще бъде вредно, защото ще ни отклони от правия път на системното откриване на непознатото. Биологията ни казва и друго. Нашият ум, като средство на познанието, е резултат на едно постепенно усъвършенствуване. Нашите прадеди не са могли да проникнат в битието тъй далече като нас. Природата край нас не познава, след много хиляди години човек ще има навярно много по-силен ум от нашия ще проникне с други средства още по-далеч от нас в безкрайността на непознатото. Както предисторичния човек не е могъл да има идея за дълбочината на нашата, съвременна мисъл, така и ние днес не можем да си представим онези хоризонти, които ще се открият пред тези за нас свръхчовеци. Днес ние можем само отчасти да провиждаме някои етапи, през които ще мине навярно човек при усъвършенствуването на своя мисловен апарат: днешната биология вече повдига завесата на явленията, на тъй наречените „скрити сили": телепатията, например, изглежда, че ще влезе напълно в кръга на експерименталното изследване. При една по-висша форма на съвършенство в бъдещия мисловен апарат на човека може би и телепатията и други още съвсем непонятни днес за нас явления на духовния живот, ще станат най-обикновени прояви. За животинските ни прадеди не е съществувал още въпрос за битието. Когато майката-природа е издигнала достатъчно човешкия ум, у него за първи път блясва мисълта за същността на битието, за смъртта, за задгробното. В зависимост оттова, до каква степен на съвършенство ни е довела природата в дадена епоха, ние виждаме да се разширява нашия кръг на познанието, но кръгът си винаги остава. Какво има зад този кръг - безкрайност. Тук спира науката. Оттук нататък човек се *В идната „Научна седмица" пак тъй накратко ще разгледаме отношението на държавата към положителната наука, религия и теософския мистицизъм стреми да проникне с едно внедрено в него чувство - религиозното чувство. Оттук почва религията, като истинската, добре разбраната, а не окарикатурена биология довежда и учения, „материалиста" до това схващане. Науката свършва там дето почва религията и религията започва там, дето свършва науката. Неразбирането на тази проста истина от едната или другата страна довежда до безсмислени и само вредни спорове. До религиозното чувство стига простия човек от самосебе си, биолога - по пътя на истинското научно изследване. Всекиму бих препоръчал да прочете от Гьоте „Die Natur" - едно религиозно съзерцание на природата, до което стигна великият поет, философ и голям биолог. Само полуученият е маскирал своето естествено религиозно чувство, без да е могъл по пътя на положителната наука да го развие до степен на съзерцание на природата, което е същото чувство, но вече в една по- съвършена форма. Религиозното чувство в човека, в свръзка с понятието за смъртта, се проявява в него още през тъй наречената млада каменна епоха; по-рано той е бил още твърде близо до животинството, туй чувство за него е било нещо непознато. Заедно с развитието на човечеството, в разните народи, през разните времена това внедрено у нас чувство се облича в разни форми. И най-съвършената форма на религията - християнството, със своите високи морални принципи - почива пак върху него. Второстепенни работи в религията, като едно средство за възпитание или за по-лесно възприемане от лростия народ, естествено не могат да удовлетворят по-високите изисквания на учения; но тези работи могат да не удовлетворяват и един просветен християнин, даже християнски проповедник. Ако преди две хиляди години днешната наука беше проникнала във всички слоеве на обществото, сигурно и формата на християнското учение би била по-друга. Концесии на времето са се правили и ще се правят. И в религията ще има какво да се усъвършенствува, за да остане неизменна нейната същност, върху която почива: природното религиозно чувство за непознатото, границата на кръга на положителното научно изследване, мисълта за битието, което няма ни начало ни край - нещо, което ние с нашия ум не сме в състояние да схванем. „Слово", Г. V, бр. 1180 (14.V. 1926), с. 2 - рубрика Научна седмица II. Отношението им към държавата В миналата „Научна седмица" предадох накратко съдържанието на държаните от мене популярни лекции върху Същината на човека и душата. Изтъкнах, че от научно гледище не може да се поддържа двойствеността на човешкото същество. Изтъкнах още, че човек със своето развитие и прояви не прави изключение от природните закони. Със своето природно средство за познание - разума - той може да прозре само отчасти в битието, този кръг на познанието се разширява с еволюцията на човешкия разум, но винаги зад него си остава непознатата за нас безкрайност - битието. Тук спира областта на науката, започва тази на религията. Ограничавайки се всяка в своята област, положителната наука и религията не само не се изключват, но се допълнят. Онези обаче, които не гледат тъй на въпроса, които от убежденията на другите правят професия за себе си, отидоха твърде далеч в прилагането на нетеософския принцип: целта оправдава средствата. Биологията представиха в една фалшива светлина, изказаните пред петстотин слушатели мисли предадоха фалшиво. Сега вършат нещо още по-некрасиво: неосведомените искат да убедят, че положителната наука подкопавала устоите на държавата, искат вече нейната помощ, за да удушат свободната научна мисъл и разчистят своя път. В една полемична статия по въпроса, например, се предевява много скромното искане: държавата да уволни тези професори, които имат смелостта да говорят за научни схващания, които не им се харесват. Както и да е, но по този начин се повдигна един твърде важен, твърде интересен въпрос: какво влияние могат да указват върху обществото от една страна познанията, които пръска положителната наука, от друга - теософския мистицизъм. Както изтъкнах в публичните си лекции, биологията учи, че човек е един социален организъм, каквито има много в природата. В нормалния човек има едно природно социално чувство - облагороден социален инстинкт - на който се крепи и всяка обществена организация. Последната представлява една по-висша колективна единица и според природните закони отделният индивид трябва да върши това, което е от полза за цялото, да избягва вредното за него, а при нужда и да се жертвува за обществото, както прави отделната пчелица за кошера. Нормалният човек е длъжен да остави изобилно потомство на обществото, за да не се затрият чрез безплодието му природните наследствени ценности в него, които са обществено богатство. Ако пък човек е с големи телесни или душевни дефекти, той е длъжен да се въздържа от брак, да се лиши от семейното щастие, за да не оставя на обществото негодни деца. Така учи биологията. За теософите организмът на човека е само презряната плът, оставянето потомство нещо низко, нехармонизиращо с издигнатата индивидуалност на теософа, който стои високо над обикновените простосмъртни. Теософският мистицизъм учи, че всеки трябва да използува живота си само за усъвършенствуването на своята „душа": националните идеали и държавните нужди са нему чужди. По този начин теософският мистицизъм прави хората негодни за един стегнат държавен живот, за който е необходимо всеки отделен човек да счита като главна своя задача на живота да живее за обществото, да се жертвува за него да взема активно участие в изграждането на неговата култура. Това не е мое лично мнение, това е заключението на историята на теософския мистицизъм през разните епохи, при разните народи. Пропадането на древна Гърция и римската империя, с тяхната най-висока на времето си култура, се свързва с широкото разпространение на теософския мистицизъм. Това е мнението на най-видните капацитети в историята, специалисти върху епохата на западането на древните цивилизации. Ето няколко пасажи от Ростовцев, Вебер и Грим. „Характерна, типична черта в обществения живот на тази епоха е отпадъка в духовното и културното Творчество у народа.. .Интересът към държавата, политическия и културен живот отпадна и отстъпи място на религиозно- мистични проблеми...Национално-културното творчество отстъпва мястото на религиозно-мистичното...Хората се вдълбочават в себе си, отчуждават се от света и търсят задоволение в себе си и в мистиката. Широко се разпространяват теософският мистицизъм и теософията. Мистериите и различните теософско-мистични култо-церемонии увличат обществото...Развоят на мистичните и аскетични тенденции бил тясно свързан с ориенталският (индийски, персийски и египетски) мистични вярвания и култове, в центъра на които стоеше мисълта за преходността на живота...Те увличаха хората с посочване пътя, по който човек може да стигне до истинското сливане с Божественото...Идеята за аскетичното отричане на живота, на света, идеята за умъртвяването на плътта получава широко разпространение. ...Равнодушието към живота, който се разглежда от религиозния мистицизъм като обиталище на страданията, на греха, на злото, отказването от продължението на живота, бяха преки последици от това настроение в обществото...Последицата от всичко това беше загиването на античната цивилизация и на античните народи...Тържеството на тези настроения и на тази идея в обществото, докара след туй и тържеството на варварските народи". Същата картина ние виждаме да се развива днес у нас. Дъновизмът и теософията са в пълна офанзива. Във всяка книжка тяхна стои, че е дошло вече времето когато техният правоверен трябва да напрегне всички сили за възтържествуването на теософията в живота, за превземането на държавата. В едни безплатно раздавани техни притурки например чета: „Стремежът на теософията днес е да влезе в живота, да се осъществи от религиозно схващане да стане религиозна преживелица...от идейна програма - нагледна действителност. Теософията се бори да завладее не човешкия мозък, а училището, лабораторията, редакцията, катедрата, храма, ателиета, дори живелището, се една дума - живота". Чухте ли, българи? Теософската епидемия се шири у нас застрашително. Под маската на християнството се увличат верующите и когато в своите тайни школи ги тренират добре ч рез внушение и самовнушение, вземат от тях и подпис, че признават какво един индиец от Хималаите е по-висок дух от Христос, който днес се е преродил в индиецът Кришнамурти, вторият Мессия; понастоящем той се разхожда из Виена. Много изкусно са се вмъкнали в средите даже на военните, дето казват, броят не малко последователи. И на тях България ще разчита, ако някога й потрябва армията... Време е вече да се смъкне маската на тези хора със своего рода професия, да се види кой какво готви на България. Манкиране на един дълг ще бъде, ако продължаваме да се отнасяме леко с тази опасност. 14. Против тъмните сили на злото Професор Стефан Консулов, който е биолог започва да изнася лекции пред студентите в Софийския университет, при което той отрича съществуването на душата. Ето защо Иван Толев в сп. „Всемирна летопис" кн. 7 от м. V.1926 г., год. IV, стр. 167 се опитва да отговори на неговите нападки чрез думите на големия български писател и публицист Стоян Михайловски. ПРОТИВ ТЪМНИТЕ СИЛИ НА ЗЛОТО „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 167 - рубрика „Вести" „А ето и някои отзиви на компетентни лица по въпросите, за разглеждането на които тъй лекомислено се е заловил казаният български „учен". Доайенът на българските писатели, г. Стоян Михайловски, в брой 6 от 12.IV. т.г. на в. „Лъча", между другото пише: „В една сказка, държана завчера пред няколкостотин млади студенти, един български професор се е опитвал да доказва, че духът е еманация на тялото, че душата е функция на грубата материя. Тоя опит на българския професор добива грамадно значение, като се има предвид, че сказката е държана в помещението на българския университет. Тоя опит иде да потвърди сто пъти доказания факт, че българската държава е атеистична държава. Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства (к.н.) против християнската доктрина - и се говорят от един професор. Вероотстъпничеството, като не е пощадило нашите университетски среди, логичната последица на тоя духовен упадък никога не е липсвала. Вероотстъпничеството води към родоотстъпничество. А се намира в университетските сфери един професор, който се провиква: - „Каква душа ще гиздиме итруфиме, душа няма, душа не съществува, душата е глупава измислица!" И властите - духовни и мирски мълчат. Това е един безпримерен в историята на цивилизацията скандал, каквито са впрочем всичките български публични скандали. Е добре, ний велегласно и енергично протестираме против това грубо и омерзително явление! Утре тези вероотстъпници ще подкачат да хулят и Бога! Като представител на българската религиозна мисъл, като най-стария между българските книжовници, а преди всичко като самостоятелен работник на перото и идеята - ний издигаме глас, за да оборим едно диво волнодумство, което дава себе си за доктрина и е способно да разбие всякакъв разумен и живоносен развой у българството..." (Следва аргументацията за самостойното съществуване на душата). 15. Против тъмните сили на злото А за да се добие по-добра представа за голямата полемика и спорове то публикуваме цялата статия на вестник „Лъча", бр. 6 (12.IV.1926 г.), стр. 1-2 ПРОТИВ ТЪМНИТЕ СИЛИ НА ЗЛОТО (Отговор на атеистичните изявления на г-на Ст. Консулова) „Лъча", бр. 6 (12.IV. 1926), с. 1-2 Стоян Михайловски I. В една сказка държана завчера (6 април 1926 г.) пред няколкостотин млади студенти, един български професор се е опитвал да доказва, че духът е еманация на тялото, че душата е функция на грубата материя. Тоя опит на българския професор добива грамадно значение, като се има предвид, че сказката е държана в помещението на българския университет. Тоя опит иде да потвърди сто пъти доказания факт, че българската държава е атеистична държава. Едно време няколко министерства, министерството на просветата, министерството на войната и пр., препоръчаха за школските библиотеки едно списание озаглавено „Естествознание"; в самите страници на това списание намираме наставления, давани на провинциални учители в Айтос или Карнобат - как да подкопават и оборват религиозните влечения и идеи у народните маси. Сега преди няколко месеца излезе брой единадесети от една книжовна колекция озаглавена „Натур-философско четиво". Тая книжка се опълчва против всичките твърдения на пневматологията и проповядва груб монизм. Разбира се, тая колекция от вероотстъпнически книжки е тоже смогнала да се сдобие с одобрението и препоръката на министерството на просветата. Да продължаваме ли? Нека напомниме само още един факт - едно колосално подиграване с вярата от страна на един бивш министър, сега професор. Този господин преди две-три години писа във вестник „Политика", че ако дяволът беше разгромил божествените сили, ний в сегашни времена щяхме да чествуваме дявола като светец. Да, българската държава е атеистична - и съзнателно атеистична. Ако стане нужда ний ще докажем това си твърдение със стотини доказателства - подчертаваме думата стотини. Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства против християнската доктрина - и се говорят от един професор. Та може ли да бъде другояче? Нали се пак в тоя университет преди няколко години - при една просветна церемония - когато се изказа желание да се извърши водосвет, професорите отказаха да задоволят това искане? Вероотстъпничеството като не е пощадило нашите университетски среди - логичната последица на тоя духовен упадък никога не е липсвала. Вероотстъпничество води към родоотстъпничество. Знайно е, че студентите няколко пъти проявиха своето презрение към всяко родолюбие и народовеличание - например когато освиркаха пеенето на Шуми Марица и пр. Да, вероотстъпничество води към родоостъпничество. За да се уверите изучете духосложението на хора като Минкова - автора на покушението в „Св. Неделя", а така също на хора като всемирния скиталец, бахтотраж и всеотрицател Манолов, убиеца на Милева. Минков и Манолов имаха обичай да изговарят богохулни думи колчем биваха нещо ядосани. Ако пък фактите не ви се виждат убедителни, разтворете съчиненията на Прудона и прочетете следните думи: - „За мене вселената е плод на пиян демон или на сляп случай. Също така мисля аз и за това, което зовеме родно място, понеже всяка родина е част от вселената". ...И тъй, български бащи и майки поверяват децата си на нашите професори за да украсят техния ум, разум и разсъдък с драгоценни научни и морални качества - за да образуват в тях воля крепка и благ характер - за да насадят в техните души светите начала на благомъдрието и благовъзпитанието. А се намира за университетските сфери един професор, който се провиква: „- Каква душа ще гиздиме и труфиме, душа няма, душа не съществува, душата е глупава измислица!" И властите - духовни и мирски - мълчат. Гръмотевичното негодувание и роптание в съвестта на българските уредници и първенци не смее да се прояви. Това е един безпримерен в историята на цивилизацията скандал - каквито са впрочем всичките български публични скандали. Е добре, ний велегласно и енергично протестираме против това грубо и омерзително явление! Утре тези вероотстъпници ще подкачат да хулят и Бога! Като представител на българската религиозна мисъл, като най- стария между българските книжовници, а преди всичко като самостоятелен работник на перото и идеята - ний издигаме глас за да оборим едно диво волнодумство, което дава себе си за доктрина и е способно да разбие всякакъв разумен и живоносен развой у българството. II. Има ли във всемира работи които би могли да бъдат унищожени? -Не! „Унищожение" и „нищожество" са думи, които не означават - и не могат да означават - възможно дело, творимо действие. Нищожество значи нищо. А нищо е отрицание на всяка реалност, както нула е отрицание на всяко число. Нещо не може да се превърне в нищо, както число не може да се превърне в нула. Много материалисти употребяват думата смърт в смисъл на всеунищожение, и се мъчат да доказват, че душата не е безсмъртна. Това игродумство. Смъртта не премахва нищо. Нека почнем от веществения мир. Всяка вещ, всяка плътност изпълняват една функция във всемира. Премахнете една вещ, една плътност - вий премахвате тяхната функция. Премахвайки тяхната функция - вий ще причините една повреда във всесветовния механизъм и ще попречите на неговия правилен развой. Един атом само да би липсал от вселената - тя би се превърнала в куп развалини. Това що липсва във вселената е самата липса, според енергичните думи на Лапласа. Отистина, живи тела, оживени организми, престават да живеят. Тялото влиза тогава в нов състав, в ново веществено съчленение. То променя форми. Исто така, дума космогонията, световете остаряват и умират. Но тяхното умиране е друго нещо освен образуване на нови световни организми, сиреч преустройване, пресътворение. Е добре, както няма изтребителна смърт за телата - няма изтребителна смърт и за душите. Материалистите думат: душата не е друго нещо освен една свойщина на плътта, една преходна дейност или атрибуция на мозъка. Не. Подобно твърдение е противно на истината - както я узнаваме чрез изучаване на всичките явления в природата ив човешкия живот. И действително, какво виждаме в природата, кое е онова общо явление, което констатирваме на всяка крачка във вънкашния свят, в окръжаващите нас тела, сили и стихии? Една реч може да ги определи и охаректеризува - движение. Всичко пред нашите очи, всичко в земни и свръхземни среди, цялата вселенска уредба - всичко е подвижност. Проявата, видимият атрибут, постояният, несъмненият израз на всемирния живот е движението. Нека вземем сега живото човешко същество, в неговия повсеминутен и неизменен подвиг като мислещо същество. То обладава ум, разум, разсъдък, дух. То обладава една мисляща и чувствуваща мощ, една самоуправляваща се сила. То се различава от всичките части на всемира, от всичките сили на природата, със своята самовластна и самостоятелна духовност. Има ли някаква аналогия между закона на движението - както го виждаме в природата - и законите на мисълта и чувството у човека? Не! Духът за подвижност, чрез подвижности в подвижност ли живее? Не! Наопаки, между дух и движение има пълна несъвместимост, пълна противоположност. Мисъл, чувства, дух - или, с една дума, душа - нямат нищо общо с ония качества на плътта, които наричаме преместене, промяна на пребиване, промяна на сфери и среди, промяна на живелище. Движение - то е геометрически факт: никаква връзка не е възможна между тоя геометрически факт и това що виждаме да става или да се показва в душата - нежност, съчувствие, любов, желание, радост, възторг, надежда, тъга, безнадежност и пр. Факти веществени и явления душевни - не само нямат никакво подобие и никаква прилика помежду си - но са работи абсолютно хетерогенни. Прочее, разкапването на тялото не повлича изчезване на душата. Свържете заедно или съчетайте два предмета имащи някакво сходство или сродство помежду си; с повече или по-малко мъчнотяия, вий ще спомогнете да ги разедините отново. Това разединение бива още по възможно когато се касае за разнародни неща. Е добре, смъртта не е нищо друго освен раздяла на два разнородни организма. Подир тая раздяла, всеки от двата организма се съобразява със законите на своето естество - тялото влиза в нови физически съчетания - душата, целокупна и неповредена продължава своето неизменно и ненарушимо битие посред всесветовната еволюция на вещества и твари. Земното бие на човека е плод от временно съюзяване на вещество и дух; смъртта туря край на тоя съюз - освобождава духовното битие от всякакви физически връзки. Докле живее тук на земята, човешкото разумно същество може да бъде определено така: материя слугуваща на душа. Смъртта туря край на това слугуване. Смъртта е уволнение на един слуга - който се зове тяло и който казва тържествено сбогом на своята господарка и повелителка, душата. III. И тъй, смъртта погледната като развала или разчленение на един жив организъм - не може да засегне работи, които живеят извън времето и извън простора; тя няма никаква власт върху живота на душата. И действително, развитието на душата е свръхпространствено и свръхвременно - понеже тя може да обхожда грамадни разстояния, без да се движи от едно място на друго, и понеже може да се пренася в разни епохи и да разглежда течението на вековете, без никаква подмога от страна на телесните органи. Смърт - думат някои хора - то е мярка, предел, граница. Да, за плътта това е вярно. И то - вярно до известна степен: когато имаме предвид плътта - за смъртта може да се говори само като промяна на форми. Но дух, но душа - биват несъвместни с каквото и да било измерване, с каквото ида било ограничение или изчисление. На твърдението, че смъртта е край на всичко, духът (читателят разбира, че ний упортребяваме думата дух като манифестация на душата) духът отговаря: Край за мене няма. Когато измервам вселената и стигам до някаква пречка, аз знам, че тая пречка е минутна, знам че тя не е свършек, знам че отсамшната страна на един предел доказва че има отвъдна страна. А това, което намирам във вселената, безконечността, аз го намирам и в себе си, понеже съм част отделна и самостоятелна във вселената, понеже съм същество надарено с индивидуално битие, понеже съм вселена във вселената. IV А каква бива по-нататъшната съдба на душата? Къде отива тя - подир оная минута, която човеците са привикнали да наричатпоследна минута? Великаните на християнската мисъл ни казват: Душата ще бъде и пребъде там където ще я позове нейният творец. Нам е невъзможно, разбира се, да определим точно къде отива душата. Но подир изложеното по-горе, ний можем по един най- утвърдителен начин да подържаме, че душата не погинва с разложението на плътта. Където и да бъде настанена - след раздялата й от тялото - душата не се изгубва; където и да бъде поставена, тя ще бъде поставена „негде", а не „никъде". Па излишно е да се говори за пространственост, когато е въпрос за душата. Пространствеността, както и временността са атрибуции на това, което има потреба от обиталище, на веществото. Извънвещественото същество бива свърхространствено както бива свърхвременно. 16. Обнова и възраждане Иван Толев в сп. „Всемирна летопис", кн. 7 (V.1926), стр. 167 прави преглед на сказка на Стоян Михайловски поместена в Църковен вестник, Г. XXVII, бр. 23 (29.V. 1926), стр. 245-247. ОБНОВА И ВЪЗРАЖДАНЕ „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 167 - рубрика „Вести" А Църковен вестник, официален орган на „Св. Синод на българската православна църква", възпроизвежда в броя си от 29.V.TT. съдържанието на сказката „Обнова и възраждане", която г. Ст. Михайловски е държал на 13 - същия месец в салона на свещеническото братство в София, в присъствието на ректора на Духовната семинария, епископ Михаил, мнозина архимандрити (между които и представителя на Соф. Митрополит), свещеници и граждани. „Г-н Михайловски - цитира Църковен Вестник - посочи и друг пример за това. В университетите, каза той, от висотата на професорската катедра се проповядва атеизъм; от творците на утрешното общество се говор, че въпрос за самостойно съществуване на душата няма в позитивната наука и че душата е само функция на мозъка. Ето един извор на злотворно влияние върху съдбините на народа. И това насилие върху умовете и съвестта се търпи от обществото. Последното не протестира и не противодействува, а върви по пътя на тази нравствено- духовна безредица. Таково общество е порочно и не стои на своята висота. - На въпроса, кому се налага дълга да работи чрез духовно наставничество за духовно-нравственото превъзпитание и обнова на нашия народ, г. Михайловски отговори, че тоя дълглежи върху църквата.. А тя не може да апелира за сътрудничество към училището, защото нашите училища са отровени отматериалистичендух, в училищата царува голяма разюзданост и нравствена поквара, в младежта се насаждат отрицателни учения, но лоши ученици няма, а има лоши учители... Църквата не може да се съюзи и с политиката, т.е. да поиска съдействието на политическата власт, защото църквата преследва вечни цели, а политиката - временни. Църквата, за да обнови и възроди народа, трябва да дири опора в себе си...'Тъй е казал г. Михайловски и всичко това се споделя от Св. Синод. Но ако и представителите на тая „църква" са потънали също в материализъм и поквара, тогава какво да се прави? Според Църковен Вестник, сказчикът не си е задал този въпрос и за това не намираме отговора му в синодалния орган... 17. „ОБНОВА И ВЪЗРАЖДАНЕ „Църковен вестник", Г. XXVII, бр. 23 (26. V. 1926), с. 245-247 - рубрика „Сказки и събрания" Тази беше темата на сказката, която г. Ст. Михайловски държа в салона на Свещеническото братство на 13 т.м. вечерта. Между посетителите личеха Негово Преосвещенство св. Величкият епископ г. Михаил, ректор на Соф. Дух. Семинария, Протосингелът на Св. Софийска Митрополия, Високопреподобният Архимандрит Софроний, мнозина софийски свещеници и голям брой гражданки и граждани. Както поради важността на своето съдържание, така и с вещото изложение, сказката на г-н Михайловски произведе силно впечатление и представлява голям интерес, затова ще я предадем в резюме. Г-н Михайловски най-напред посочи основното начало на всяка обществена обнова, което може да се определи с думите: от превъзпитание към преустройство. За да се постигне обнова в обществото трябва да се превъзпита народът, а това значи да се насаждат в него нравствени принципи. Само добре възпитаният и проникнат от нравствени принципи народ, може да бъде сигурна гаранция за ред, спокойствие и прогрес в държавата; само култивираният народ може да преустрои вътрешно и да възроди обществото. Невъзпитаният и некултивиран народ е носител на безредици, а последните имат за резултат разрушението. Обществото желае само напредък и благоденствие, то не може да прояви симпатии към безредиците. Ала, когато народът е сляп духовно, безредицата настъпва, като естествена последица. Такъв народ леко се поддава на авантюристи, каквито се намират във всяка страна. Историята на балканските народи или по-добре на тези от Източна Европа, каза г. Михайловски, ни дава маса примери от хора, които представляват, така да се каже, принципа на безредицата. Тези хора се опълчват против всякакъв нравствен и духовен ред, и рушат всичко пред себе си, за да се докопат до власт и после да уреждат държавата, която сами са разстроили. Мирът и благоденствието в обществото, според сказчика, се обуславят от редът и правдата, които трябва да се насаждат в духовете на всички. Но, за съжаление, тези принципи не се насаждат в духовете на народите от Източна Европа. Тази мисъл г. Михайловски потвърди със следния пример: в съседните нам държави не са само държавните мъже, които заеха жестоко и несправедливо становище спрямо еманципацията на македонските българи, но срещу последните се опълчиха и народите на тези страни. Изпълнени от чувство на злоба и ненавист, тези народи сами несърчаваха властите срещу македонските българи. Това е безредица от областта на външната политика. Но и във вътрешната политика на тия народи липсва прямодушие, любов, алтруизъм и др., за което свидетелствуват партизанските страсти и острата омраза, и язвителност в междуплеменните борби у тези държави. Г-н Михайловски посочи и друг пример за това, как се действува за разнебитване духовете в народа. В университетите, каза той, от висотата на професорската катедра се проповядва атеизъм; от творците на утрешното общество се говори, че въпрос за самостойно съществуване на душата няма в позитивната наука и че душата е само функция на мозъка. Ето един извор на злотворно влияние върху съдбините на народа. И това насилие върху умовете и съвестта се търпи от обществото. Последното не протестира и не противодействува, а върви по пътя на тази нравствено- духовна безредица. Такова общество е порочно и не стои на своята Вмлота. Целият Балкански полуостров, заяви г. Михайловски, ни дава многобройни примери от подобни насилия и безчинства. Принципът на волната, но гибелна обществена дейност се прилага безнаказано, народът следва тоя принцип и с това дава доказателства за гражданска незрелост и за липса на здраво социално-политическо съзнание. Липсата на противодействие, негодувание и законна борба срещу всичко онова, което е отрицание на ред, култура и възпитание, я има, както у другите балкански народ, така и в нашето българско общество. За потвърждение на това сказчикът приведе няколко характерни примери, от които се вижда, какво голямо впечатление произвеждат в нашите среди случаите, когато се правят бележки за нередни и недопустими работи. Това е, защото няма общество, което да протестира, а има само единични личности, които негодуват. Последните сами не са в състояние да превъзпитат и възродят обществото, а това трябва да стори народът, като протестира срещу безредицата и поведе законна борба срещу всяко безчиние. Трябва, следователно, каза г. Михайловски, да се преустрои публичната съвест у нашия народ. Само духовно-нравственото възпитание, заяви той, ще ни направи способни за нов живот и духовна обнова, ще тури ред в свободата и ще изкорени слободията, която ни причинява толкова пакости. Сказчикът приведе няколко мнения на велики французи, които определят свободата така: 1) свободни могат да се нарекат онези хора, които са господари на страстите си. Човекът на безредието е роб на своите пороци и люти страсти. Като се намира под гнета на страстите, той насажда последните навсякъде и когато всички правят така, можем да си представим, докъде се стига; 2) свободата, това е деспотизмът на законите, т.е. както и да живее човек, все ще се намира под гнет. Разлика има само в това, че културният човек живее под гнета на законите, а некултурният - пред тоя на личността; 3) свободата се състои в това - да се подчиняваш сляпо на закона и т.н. На въпроса, кому се налага дълга да работи чрез духовно наставничество за духовно-нравственото превъзпитание и обнова на нашия народ, г. Михайловски отговори, че тоя дълг лежи върху църквата. Но църквата сама може ли да посади в колективната народна душа принципите на реда, правдата и доброто и не бива ли да се обърне към съдействието на други фактори, например училището? Преди да отговори на тоя въпрос, г. Михайловски се спря върху живота на нашите училища, предимно средните. Той намира, че нашите училища са отровени от материалистичен дух, че там учителите не говорят за морал, за назначението на младежа и жената в живота, а пълнят главите на учениците само със знания, които без възпитание нямат никакво влияние върху поведението и постъпките им. Поради тези именно причини и по липса на ефикасен контрол, в училищата царува голяма разюзданост и нравствена поквара. Там украсяват само умовете, като ги накичват с разнообразни познания, а не създават характери. Не учени хора, а възпитани характери трябва да дават училищата, каза отсечено г. Михайловски. Науката трябва да служи на възпитанието, защото тя е средство, а възпитанието е цел. Следователно, училищата трябва възпитани воля да въоръжават с наука. Цели 47 години не можа да се разбере тая истина и затуй нашите училища тънат в материализъм и поквара. А щом като училищата ни са такива, то няма защо да се чудим, че и младежта ни е зле възпитана и живее в безредие. Как ще може един младеж или едно момиче да се грижи за своето духовно усъвършенствуване, когато в душата му систематически се насаждат отрицателни учения? Лоши ученици няма, а има лоши учители, които недостойно заемат това свещено място, защото нямат съзнанието, че те са призвани да творят нови народи и да създават здрава обществена съвест и мнение. Тези мисли по отношение днешното състояние на нашите училища навеждат г-на сказчика към заключението, че църквата не може да апелира за сътрудничество към училището, защото то е негодно да й помогне. Тогава не може ли църквата да се съюзи с политиката, т.е. да поиска съдействието на политическата власт? Отговорът по тоя въпрос на г-на Михайловски е отрицателен, защото църквата преследва вечни цели, а политиката - временни. Според мнението на великия държавник, историк и човек на перото Гизо, заяви г. сказчикът, църквата се съюзявала с политиката или, когато тя е преживявала тежка криза и имала нужда от подкрепата на политическата власт, или пък, когато последната имала нужда от съдействието на църквата. Но както в единия, така и в другия случай, все църквата е плащала с упадък за тоя съюз, защото политическите дейци се провалят и отминават, а църквата си остава, тя е вечна. Прочее, где трябва църквата да дири опора в своята мисия да обнови и възроди народа? Г-н Михайловски отговори: - В себе си и завърши своята сказка с думите: „Спасителят не ходеше да предлага мъдри поуки на власти и държавници, а да създава нова душа в тълпите". В. Илиев. 18. Неразбория и слободия Иван Толев цитира една статия на Андрей Цанов поместена във вестник „Мир" Г. XXXII, бр. 7776 от 1.VI.1926 г., който възстава срещу професор Консулов. „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 168 - рубрика „ Вести " „ Това са отзиви на православни българи, с одобрението и благословението на официалната българска църква. Не по-малко енергичен е и протестът на евангелистите против „научните" изстъпления на поменатия професор. Освен във вестниците „Свят" и „Зорница", списанието „ Духовна обнова" и др. в първия, от които г. Хаскел, директор на Самоковската американска гимназия, бележи за „отчаяните усилия на проф. Консулов да аргументира своята материалистична теория", но даже и ултра-консервативният вестник „Мир", близък до кръговете, от които същият Консулов черпи своето вдъхновение, е поместил една статия от г. Андрей Цанов (вж. брой 7776 от I.Vl.T.r.) в която, като се констатира, че „Ст. Михайловски и Ст. Ватралски - двама българи, дългогодишни ратници за правилното развитие и напредък на народа - възстанаха против това неблагоразумно изявление на професора и даже са поканили българското правителство да вземе мерки против тази дейност на професора... " заключава, че „този професор прогласява своите въображаеми вярвания за душата, а не общедоказана и от всички приета наука. Нито той, нито пък някой друг учен е доказал, че душата е еманация на (тялото) материята. Истинската наука не е била и днес не е против ученията на Исуса Христа..." НЕРАЗБОРИЯ И СЛОБОДИЯ Мисли и за чужденците от Андрей Цанов „Мир", Г. XXXII, бр. 7776 (1. VI. 1926), с. 3 България е една от най-свободолюбивите, най-толерантните и най- гостоприемните страни на земното кълбо и българският народ е най- търпеливият. Световната война ни се наложи и българският народ воюва за най-правата кауза. Синовете й се биха храбро за тази кауза, но в конец този народ биде ужасно и безсрамно измамен, ограбен и най- несправедливо обруган от американския и европейски печат. Той бе тъй разпокъсан и тъй задушен, щото не можеше да диша свободно и да напредва както трябва. При все това този народ продължава да е свободолюбив и толерантен спрямо всички политически, религиозни и научни възгледи, от когото и да идат те, и с тъжно търпение и надежда чака, че вечната правда ще му възвърне някога несправедливо ограбеното. И вижте, в пределите на България можеш да проповядваш каквито щеш идеи, на който и да език, във всеки град и село, безразлично дали си българин или чужденец. Доколкото се знае, такава свобода и такава толерантност няма никъде, нито в Европа, нито даже в свободна Америка. А пък в другите Балкански държавици не може да се говори за такава свобода. Свободата обаче си има и добрата и лошата страна - Безграничната свобода не само, че е безполезна, но е и вредна. Тя може да се обърне в неразбория и слободия. Има българи, които забравят тази важна истина. Също и някои чужденци забравят това. Има признаци, че свободата и толерантността у нас клонят към съсипателна слободия и неразбория. И време е всички да се замислим по този въпрос. Никой чужденец не може справедливо и съвестно да се оплаче, че не е бил гостоприемно посрещнат в пределите на България. Напоследък някои наши братя казаха няколко думи против чужденци, но вината за това не е у българите, а у чужденците, които неблагоразумно са дали повод за това. Като общо правило казвам, че против чужденците нито е право, нито е полезно да се говори на едро, топтан за всичките. Има и ще има българи в чужди страни. Има и ще има чужденци в България. Аз за дълги години съм бил в близки отношения с разни чужденци и свидетелствувам за искреното приятелство и полезна дейност към народа ни на мнозина от тях: Рейс, Лонг, Вошбърн, Баингтон, Кларк, Хаскел, Берд, Скайлър, Томсън, Баучер, Махони и др. и др. бяха едни от най-горещите доброжелатели и работници за доброто на българския народ. Поклон на тяхната памет и на техния прах. Такива има и днес в родината ни, и в странство. Ако има нужда, впрочем, нека се говори частно и лично за хората, а не на едро и безразборно. И аз от чувство на дълг към народа си, с тъга искам да кажа няколко думи върху дейността на един чужденец. Вярвам, дето казва той, че обича българския народ и че работи за неговото добро. Но някои от начините на неговата дейност са необмислени и вредни за този народ. Думата ми е за американеца г. Маркъм. Той може да отговори и на мене тъй, както на в. „Слово", „Пасторско дело" и на Ст. Михайловски, даже и по-надменно, но любовта и чувството за изпълнение дълга към Бога и родината не отбират от страх. Понеже мнозина питат, кой е и каква мисия има този човек, ще кажа преди всичко следното за него. Той е дошъл в България около преди 15 години изпратен от едно християнско дружество в Бостън, мисионер, да проповядва на българите евангелието и да учителствува. Не след дълго, обаче, той почна да проявява отрицателни възгледи и да подкопава авторитета на кардиналните верски учения на християнството. Мнозина от евангелистите българи се противопоставиха на тези гибелни еретически учения, като писаха за това и на дружеството в Бостън. Вълнението бе голямо и въпроса се разисква в няколко годишни евангелски събори. Няколко евангелски църкви отказаха да го приемат на амвоните си. Тогава той влезе в редакциония комитет на „Зорница". И тук дейността му беше в някои отношения противохристиянска, макар че пишеше и много изрядни, и полезни статии. Движението обаче против него продължаваше и най-после 50 г. юбилеен конгрес на Българското евангелско дружество в София миналата година го изключи от редакционния комитет на „Зорница". Той, от своя страна, намерил за нужно да си подаде оставката в Бостън, която дружеството приело, и тъй от една година насам г-н Маркъм не е мисионер, свързан с онова дружество, нито пък има тесни християнски връзки с евангелските църкви в България. Той си работи независимо и по своему. От коя народност е не зная. Нека сега посоча някои от грешките, които този иностранец прави във вреда на България. Откровено признавам, че много от статиите му в „Семе", „Зорница", „Полет" и „Изток", където той по едно време работеше са изрядни и полезни. Такива са много от статиите му в неговия сега „Свят", но един голям котел с хубава гозба може да се направи вреден само с една лъжица арсеник и да изтрови онези, които ядат тази гозба. Охапването на една ехидна е съвсем дребна работа и отровата, която тя хвърля в тялото е в нищожно количество, но ухапания погинва, ако веднага не почне да се лекува. Това може печатът и книжнината да направи изобщо. Една отровна статия всред много други хубави статии, или едно едничко отровно предложение в една (едничка), другояче прекрасна, статия могат да отровят душевно читателя. С тъга казвам, че именно това г-н Маркъм върши. Съзнателно или несъзнателно не знам. Всред многото си изрядни статии, той тук-там сее гибелни семена по разни направления - религиозни, политически и другояче. Ще кажа само по няколко мисли върху онова, което той е писал. Той е краен левичар почти във всяко отношение. Ако и да е похвалявал понякога правителството ни, духът на писането му е бил винаги левичарски и едностранчив. Когато преди две години правителството ни направи усилие да спаси отечеството от кръвопролитна вътрешна революция, която комунистите готвеха, г-н Маркъм тенденциозно и графически описа, как жестоко били избити някои от водачите на тази революция, но той не каза, доколкото аз знаех, че революция почти никога не се предотвратява или прекращава без някои жестокости. В една статия в „Зорница" той високо хвали комунистите, като най-добри хора, а всеки знае, какви са политическите и социални възгледи на тези добри хора и какво те са правили и правят с нещастния руски народ. Маркъм говори за народно единство, а сам посява студенина между гражданите и селяните, между заможните и сиромасите. Той често окайва селяните, задето работели за гражданите, а сами те ходели с цървули и живеели в мизерия. Статията му „Ако бях богат", в брой 14 на „Свят" е цяла безсмислица, защото с „Ако" аз мога да извърша най- великите чудеса на света, даже да освободя българските селяни от всякакъв данък, обаче целта на статията е явна, именно гражданите и заможните не се грижат за доброто на селяните. В други свои статии, пак в „Свят", разправя, какво видял на бал, сетне се простира в нещастието на селяните, как те работили от сутрин до вечер, за да могат гражданите да ходят на бал и да седят на канапета. Със статията си „Концерта и кравата" също всява враждувание между селския и градския народ. Маркъм забравя, че българският народ е 47 г. на възраст, че човек се учи с години, а народ с векове, че този народ през последните 40 г. е направил голям напредък във всяко отношение, че искренни чужденци нарекоха този народ „балкански саксонци и японци", че за напредъка и подигането на селяните всички български правителства са полагали големи усилия. Маркъм не е описал колко много разсадници за овощни дървета и за лозя, колко заводи за породисти коне, крави и свини правителството е уредило все за подобрение живота на селяните. Не е казал, че в България няма село, в което да няма училище. Не е вярно твърдението му, че половината от българските деца пишели по корема си. В статията си „Народно самоубийство", „Свят" N 16 оплаква България, че не е като Дания, Холандия и другите северни държавици. Да, не е. По самата природа на нещата тя не би могла да бъде такава и Маркъм, ако бе искрен приятел, трябваше да каже причината за това, а не само да я петни и окайва. Но най-отвратителното в тази статия е отчаятелният тон, който този чужденец държи по отношение на младежта. „Повече от половин милион млади българи и българки", които сега стъпват в живота, никога няма да изпитат радостта и победата, възторга и тържеството, които XX в. дава на младите в други страни". Такава мрачна картина никой истински приятел на България не може да начертае, когато знае миналото на този народ. Не, г. Маркам, всички български училища от университета, до това в последното селце и дейността на целия български народ за преодоляване на злото, рисуват съвсем друга картина на сегашното бъдеще. Не е вярно, че тези 500 000 български младежи са отчаяни. Но може би най-голямата пакост, която този човек върши, е старанието му да обезвери нашия народ, и да убие вярата му в Бога. Най- голямото зло, което може да се причини на един човек, на един дом, на един народ, това е да се убие вярата му. По-безнадежден човек във всяко време от безверника няма. Казвам това и от лична опитност, защото и аз едно време съм загазвал в отчаятелното блато на безверието. И може би за това гледам тъй грозно на обезверяването и затова се старая да се противопоставям на такава дейност. Никога не е имало и днес няма народ без никаква религия. През всичките си горчиви опитности, нашия народ всякога е прибягвал при Бога, в църквата за подкрепа и утеха. Маркъм няма никакво понятие, какво тази вяра и тази църква са направили за този народ. Тази е крайната надежда на народа ни и днес. Когато от всякъде имаме неприятели, които се силят да ни удушат по разни начини, Маркам се старае да убие и тази надежда, и да го остави надвесен над тъмна и студена пропаст. И забележете, че като убива тази вяра и надежда, той не само че не дава нещо по-добро, но поне и толкоз добро колкото е сегашната вяра на този народ. Това е върхът на престъплението. Доколкото зная, никой друг чужденец не е бил толкоз неблагоразумен, като гостенин, и толкоз пакостен в дейността си. Най-страшното е, че той има за прицелна точка младежта и я гъделичка с необуздана слободия. По обезверяването ще посоча само няколко примера. В неговото списание „Семе" той постоянно и систематично подкопаваше верските учения на Свещеното писание. В една статия „Що е християнство" той категорично отхвърля вярванията в Господа Иисуса Христа и символът на вярата, който православните, протестантите и римокатолиците приемат, като казва, че той не заслужавал вниманието на просветени хора. В друга статия в „Зорница" той с подигравка порицава Бога, който наказва онези, които не вярват, че „Духът Свети е брат на Иисуса Христа". Каква гавра е това. В първия брой на сегашния негов брой „Свят" статията озаглавена „Исус Христос" е поразително скандална. За да смегчи до някъде яростта си против Исуса Христа, той накрая на тази статия казва няколко приятни думи за някакъв си Исус от Назарет. Ще направя няколко извадки от тази статия. „Христос е фантазия...Христос е военна фантазия. Христос е сектантска фантазия...Той е емблема на братоубийство...Христос е суеверна фантазия, той е емблема на невежество, враг на нацията, той е символ на онеправданието на масите. Христос е академическа схоластическа фантазия. Той е като сух пашкул от безжизнени догми, обвити около една мъртва надежда...Христос е засенчен в непроницаема мъгла от безсмислени доктрини, които са рожби на отдавна умрели борби и служат предимно днес като източници на безполезни кавги... Той често е и кошмар". Аз съм слушал много други безверници. Чел съм много безвернически и даже безбожнически книги, но толкоз злобен, уязвителен, неистинен език не съм срещал у никой друг безверник, нито такова незачитане на най-възвишените чувства на един народ и то от чужденец. Такава яростна е и статията му в отговор на „Пастирско дело". Върху тези и подобни твърдения на Маркъм не може тук да се говори. Ще кажа само, че той няма право да приписва на Христа грешките и свирепостите на хора, които лицемерно са носили неговото име. Христос е бил враг на науката и на масите на народите! Та може ли да се говори по-невярно и по-безсрамно за Христа?! Той е именно най-големият приятел на масите на народите, той е емблемът за свободата и на най-последния бедняк. Напоследък един наш професор държал една сказка в голямата аудитория. В тази си сказка той между другото казал, че душата не е нищо друго, освен една съвъренно тънка материя. Двама българи, дългогодишни ратници за правилното развитие и напредък на народа, които не по-малко от Маркъма обичат своята родина и които не са по- малко умни от него, именно Ст. Михайловски в „Луч", и Ст. Ватралски в „Зорница", възстанаха против това неблагоразумно изявление на професора и даже са поканили българското правителство да вземе мерки против тази дейност на професора. Те в нищо не засягаха Маркъма, но той, в една статия на „Свят" N 16, озаглавена „Безбожни университети", се явява като противник на тези наши труженици и като защитник на професора и на неговата мечтателна наука. Разбира се, и като голям доброжелател на българския народ, отива дотам, като казва, че заради науката той е готов да отхвьрли Бога „Иеова". Да, науката, ние поддържаме, че никой не бива да е противник на науката, а да е неин горещ защитник, но забележете, истинската наука, а не мечтанията на някои умове. Този професор прогласява своите въображаеми вярвания за душата, а не общедоказана и от всички приета наука. Нито той, нито пък някой друг учен е доказал, че душата е еманация на (тялото) материята. Същото е вярно и с някои други предположения и теории. Истинската наука не е била и днес не е против ученията на Исуса Христа. Прочее, проявата на Маркъм е неуместна, несправедлива и пакостна. На свършване казвам следното: дейността на този човек, било чрез перо или чрез сказки, е повече вредоносна отколкото полезна. Тя отваря широки врата за ужасен болшевизъм в България. И ако се ограничават неразумните деяния на наши българи, уместно ли е чужденец да се гаври с най-светите чувства на народа и да подкопава основите, върху които почива правилният и траен напредък на този народ?! Такава дейност на иностранец няма да се търпи в никоя самостоятелна и мъдра държава. Въобразете си например, че един французин или германец отива в Лондон, почва да издава английски вестник и в него осъжда английския строй, и обругава най-светите чувства и вярвания на този народ. Мислимо ли е такова нещо? Такъв чужденец или ще се накара да замлъкне, или ще изхвръкне като фишек из пределите на великата английска империя. Следователно, длъжност е на нашето правителство, на домът, на църквата и училището да запазят невинната българска младеж от влиянието на такива дейци. Нека и самата младеж се пази от такива гибелни влияния в интереса на милата си родина. В никоя просветена и съзнателно патриотична страна младежта няма да слуша такъв чужденец, а решително ще го бойкотира. Но г-н Маркъм бил внушил следната мисъл. Той по разни начини заявява, че обича българския народ и българската родина. И за да убеди всякого още повече в тази си любов, ето какво би било добре да направи. В България има доволно други, които да проповядват дарвинизъм, комунизъм и разни други вида изми с левичарски течения, а също и да ги учат на истинска наука. Понастоящем България най-много се нуждае от способни, искрени приятели, които да работят в нейна полза в странство, като посочат, колко онеправдана е тази България и колко голяма нужда има тя от справедливо третиране. В това българина не може да помогне толкоз. Тук г-н Маркъм може да е от най-голяма полза за нашия онеправдан, обвързан и задушен народ. Той добре знае английски и отлично умее да пише и да говори. Нека иде в Англия и Америка, и нека там разкаже, как България е ограбена и натоварена с непоносими товари; как Добруджа, Тракия и Македония са отрязани от нея; как българското население в тези области са жестоко онеправдава; как на България са затворени естествените врата за излаз на Бяло море и как по този начин се спъва напредъка й във всяко отношение. Ако намери за добре и обича, нека каже, че при всичките ограничения и причини за обезсърчение българския, народ не се е отчаял, а прави всички усилия да надмогне мъчнотиите и да напредва във всяко направление, макар и с големи мъчнотии. Нека каже, че по всички градове и села има училища, където много младежи и от двата пола се учат, и че съзнателните българи полагат всякакви усилия и употребяват всички средства за просвета и общ напредък. И нека помоли онези велики и силни народи да употребят влиянието си за възвръщането и запазването правата на този онеправдан и измъчен наш народ. Тогава нека той бъде уверен, че целия този народ ще му благодари най-сърдечно и ще му ръкопляска най-искрено. Ще го брои за велик благодетел. 19. Вестник „Зорница" и Стоян Ватралски Иван Толев цитира също и една статия на Стоян Ватралски от вестник „Зорница" бр. 17 от 28.IV.1926 г., който предлага да се отстрани този бездушен професор от университета. Тя е със заглавие: „По адрес на един бездушен професор" „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 168 - рубрика „Вести" „А г. Ватралски, който лично е изслушал сказката на проф. Консулов, ето какво пише и как окачествява личността и твърденията му в статията си: „По адрес на един бездушен професор".. „...Претенциите му, нескромни. Начетеността му ограничена, едностранчива. Липсата му на възпитание като възпитател, поразителна. Материалистичната еволюция обема всичкия му капитал на ученост. Психиката му - чисто животинска и отчасти мефистофелска\ ала тая последна черта не съвсем сполучливо прикрита. Такова е моето впечатление, разбира се. Цел и съдържание на дългата му сказка беше: човек е животно, тяло без душа. Такава била последната дума на биологията. „Ако такава е последната дума на биологията", питахме се някои от слушателите му, „тогаз с какво ли ще я отличаваме от дявологията\" Силна и убедителна бе сказката на тоя учен български професор. Докато го още слушах, аз напълно се убедих, че той наистина няма душа! Защото само човек учено-бездушен или бездушно-учен можеше да говори, както той говореше пред това жадно и доверчиво множество от млади хора. По-цинична подигравка сролята на просветител и сам Мефисто не би могъл да измисли. Само един изроден вживотинство закоравял, бездушник може без болка да слуша, още по-малко, да сее отровния бацил на атеизма в душите - защото те още имат души - на жадното.за знание младо поколение. От всички крадци най-голям е онзи, който отнема човеку вярата и надеждата, без да ги замести с други. От всички убийци най-сатанински е онзи, който с атеизъм (другото име на сатанизъм) заразява и прогресивно убива човешкия характер, човешката способност за моралност и за добродеен подвиг. А таквоз именно престъпление в името на просветата върши професор Консулов и неговите, ако има подобни колеги. Да бъде човек, по каквато и да било причина, атеист е двойно нещастие. Да бъде човек писател или сказчик и атеист, е обществена напаст. Но когато той, като държавен професор, използува обществената катедра, за да разпространява своята психична проказа, туй е вече престъпление непростимо. Безразлично дали той е по естество морално тъп или съзнателен деморализатор, такъв бездушен професор трябва ден по-скоро да се отстрани от званието обществен учител". (В. „Зорница", бр. 17, от 28.IV.1926 г.) А какво мислят и защо бездействуват по тоя случай управниците на нашето учебно дело в Министерството на Народното просвещение?... Предсмъртно изявление. На 10 май т.г. се помина в София старият абонат на „Всемирна Летопис" и наш добър приятел Атанас Ив. Мустаков, родом от Севлиево, агроном и бивш народен представител. Според некролога, издаден от семейството му, той, преди да издъхне, е казал следните думи, които ясно свидетелствуват за неговото пробудено съзнание и висша духовност: „Каква промяна чудна, приятна! По-рано беше тежко, непоносимо, а сега приятно, леко. Видях, че ще мога да съществувам, живея. Това е то, което не се тълкува с думи". Нека след този факт - а такива факти и доказателства за съществуването на душата и преживяванието й след смъртта на тялото има безброй - ония, които се заблуждават и заблуждават другите по въпросите за вечния живот, да преклонят глава пред тая свещена и неопровержима истина и да престанат да блядословят. За да не сме голословни ето и самата статия. ПО АДРЕС НА ЕДИН БЕЗДУШЕН ПРОФЕСОР „Зорница", Г. 46, бр. 17 (28.IV.1926), с. 4 При липса на религиозен дух, умствените способности или не се развиват, или, ако се развият, те стават рушителни, и се самоущожават - Президент Кулидж. Аз не познавам г. Ст. Консулов, професор и доктор (не зная по какво). За пръв и последен път го видях когато снощи, на 20 того, слушах сказката му: „Същината на живота, душата и смъртта", в натъпкан салон от начинаващи живота младежи. Езика на сказчика беше хубав, завиден. Гласът му, не лош. Самоувереността му, отлична. Претенциите му, нескромни. Начетеността му, ограничена, едностранчива. Липсата му на съзнание като възпитател, поразителна. Материалистичната еволюция обема всичкия му капитал на ученост. Психиката му, чисто животинска и отчасти мефистофелска; ала тая последна черта не съвсем сполучливо прикрита. Такова е моето впечатление, разбира се. Цел и съдържание на дългата му сказка беше: Човек е животно, тяло без душа. И той пътува по еволюционен път как свръхчовека (т.е. свръхзвяра). Това беше съдържанието на сказката. Всичко друго беше аргумент, оправдание, гарнитура и цветни ракети. Това, което не е биология (разбирайте в груб материалистичен смисъл), това което не е биология, то е нищо, провикна се победно професорът, всред буря от ръкопляскания. Тъй щото назидателното заключение беше съвсем ясно. Човек е животно, тяло без душа. Такава била последната дума на биологията. „Ако такава е последната дума на биологията", питахме се някои от слушателите му, „тогаз, с какво ли ще я отличаваме от дявологията\" Ала на младежите идеята допадна добре. Аз не зная защо и как. Може би не разбираха къде таквоз понятие води. Или пък скрито пожелаваха някои свободи на животното: от него не се изисква морал, за пример. Не зная защо и как. Ала те горещо аплодираха сказката. Да му мислят родителите и утрешното общество! Силна и убедителна бе сказката на тоя учен български професор. Докато го още слушах, аз се напълно убедих, че тай наистина няма душа! Защото само човек учено-бездушен или бездушно-учен можеше да говори както той говореше пред това жадно и доверчиво множество от млади хора. По-цинична подигравка с ролята на просветител и сам Мефисто не би могъл да измисли. Само един изроден, в животинство закорявал бездушник, може без болка да слуша, още по-малко, да сее отровния бацил на атеизма в душите - защото те още имат души - на жадното за знание младо поколение. От всички крадци най-голям е онзи който отнема човеку вярата и надеждата без да ги замести с други. От всички убийци най-сатанински е онзи, който с атеизъм (другото име на сатанизъм) заразява и прогресивно убива човешкия характер, човешката способност за моралност и за добродеен подвиг. А таквоз именно престъпление в името на просветата върши професор Консулов и неговите, ако има подобни, колеги. Да бъде човек по каква и да било причина атеист, е едно лично нещастие. Да бъде бездушен атеист, е двойно нещастие. Да бъде човек писател или сказчик и атеист, е обществена напаст. Но когато той, като държавен професор използва обществената катедра за да разпространява своята психична проказа, туй е вече престъпление непростимо. Безразлично дали той е по естество морално тъп или съзнателен деморализатор, такъв бездушен професор трябва ден по-скоро да се отстрани от званието обществен учител. Красно село, при София Стоян Варталски 20. „Всемирна летопис" не е орган на никакви дъновисти" Иван Толев е принуден да заяви това след статията на Иван Грозев - теософ - „Теософията в защита на себе си". Ето защо във „Всемирна летопис" год. IV, кн. 8 (VI-IX. 1926) стр. 190 в статията „Опровержение", той описва кой е Иван Грозев. А на стр. 191 е поместена снимка на Учителя Дънов на екскурзия на Черни връх - Витоша със свои съмишленици. А за да докаже, че Иван Грозев също е бил дъновист, той под снимката пише следния текст: „Иван Грозев, теософ и гимназиален учител в София при нозете на Учителя Дънов". Наистина той е седнал при нозете му. Тази снимка е поместена в „Изгревът", том V, снимка N 6 и препраща към стр. 500 под N 196, „Учителят на Черни връх". ОПРОВЕРЖЕНИЕ „Всемирна Летопис", Г. IV, кн. 8 (VI-IX. 1926), с. 190- рубрика „ Вести " По повод на статията, написана от г. Ив. Грозев и публикувана в бр. 7812 от 16.VII. т.г. на в. „Мир", редакцията ни се счита предизвикана да заяви, че списанието „Всемирна летопис" не е орган на никакви „дъновисти". Като изключим недобросъвестните и злоумишлени хора, всички други са могли да констатират от поместените материали в четирите годишнини на списанието, че то е орган на научно-духовната мисъл, която намира израз във всички окултни науки и във всемирното духовно движение. Нито един ред не е поместен във „Всемирналетопис", за да се пледира каузата на някакъв „дъновизъм" - едно прозвище измислено от официалното българско духовенство с прозрачна тенденция и охотно прегърнато от българските теософи. Вярно е, обаче, твърдението на същия г. Грозев, че „това, което се пише във „Всемирна Летопис", не засяга и теософите в България", защото ние считаме, че е по-долу от нашето достойнство да се занимаваме с тях. Затова досега нито дума не сме споменали за техните особи и за дейността им, при всичко че има изобилен и интересен материал в това отношение. Но писаното във „Всемирна Летопис" не може да не засяга самата теософия, която според съвременните нейни проповедници, е само едно повърхностно въведение във великата окултна наука. Ние сме поместили, напр., доста статии от водачите на Теософското Общество в странство, каквито са Летбитер, Безант, пок. Блаватска, полк. Олкът и др., защото сме намирали, че заслужават внимание от разни гледища. НЕОБХОДИМИ РАЗЯСНЕНИЯ „Всемирна Летопис", Г. IV, кн. 8 (VI-IX. 1926), с. 190-191- рубрика „Вести" Както казахме по-горе, близкият до Синода и ултра-реакционен вестник у нас „Мир" даде неотдавна гостоприемство на една километрическа статия от „подпредседателя" на Теософското общество в България, държавният учител, г. Ив. Грозев. Тоя факт на трогателен унисон или „единен фронт" между расоносци, политически реакционери и български теософи не трябва да учудва никого: французите казват, че ,,les extremites se touchent", т.е. крайностите се допират, а българите имат една живописна поговорка за подобни случаи...Пък и от съдържанието на въпросната статия не остава никакво съмнение, че тя е една от многото маневри на черните братя, които се мобилизират за съюзнишка - сигурно, безплодна - борба против дейците на Бялото Братство. Тя ни напомнюва известната формула на един български „държавник": „с Вас, след Вас, за Вас, винаги...под Вас" (цитираме пак от в."Мир", 1909 г.). В тая статия „подпреседателят" на българските теософи уверява и се кълне, че „теософията" има за задача не да събаря, а да изгражда (к.н.) и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията". Събарят - иска да каже той - другите, т.е. „ония, с които неоснователно ни смесват", дръжте тях. „Ние не отричаме националните идеали и държавни нужди - се провиква г. Грозев, като че ли има някой да ги отрича! - нашият председател, г. Софрони Ников, безстрашно се есражавал на най-предните позиции (к.н.), той не е против една законна отбрана на отечеството: това е една от обикновените работи, които трябва да вършим по-добре от другите, това е един дълг". И по нататък: „Ние събаряме вярата и изгонихме религията из училищата си (фрази преписани от „Църковен вестник", орган на Синода - Б.Н.), но къде са блюстителите на народните завети?"... и т.н. Тия кратки цитати из статията и много факти, които ние знаем, но които е излишно да изтъкваме сега, трябва да накарат всекиго да признае, че освен едно привидно различие само във фразеологията, православната и либералната (теософската) църкви - последната на българска почва - са лика-прилика помежду си: и едната, и другата си имат „епископи" и „свещеници", които носят епитрахили и кадят тамян, защото това е присъщо на природата им; и едната, и другата се занимават с търговски сделки, като ръкополагат, кръщават, венчават и опяват и то, разбира се, срещу прилично възнаграждение, т.е. усърдно служат на своя бог Мамона: и едната, и другата благославят и насърчават войните, за да се изтребват взаимно народите, било като предвождат войските с кръст в ръка, било като командуват с гола шашка и револвер „на най-предните позиции" да се стреля и убива, разбира се, само „при законна отбрана на отечеството", защото тогава масовите убийства и кръвопролитията се „оправдават" от Божествената Мъдрост (теософията)... А коя война е обявена за „законна отбрана" и коя е нападателна и завоевателна, този въпрос надали е бил решаван някога след предварително допитване до българските теософи...По-нататък, и при извършването на религиозните „треби", както например незаконните венчавания, и теософските свещеници, както православните, практикуват умело знанията си, но щом ги подгонят в някоя православна епархия, те бързат да се препоръчат на благословията и закрилата на местния православен архиерей („Църковен вестник" публикува едно челобитно послание на теософския свещеник до един православен владика). Дръпне ли ги пък някой прокурор, задето упражняват незаконно занятие, теософските попове (бивши православни дякони) се защищават по своеобразен начин. Сега, атакувани неочаквано, те излизат публично в печата да декларират, че никога не са били против властта, против „националните идеали и държавни нужди" (израз, който може всичко да побере...). Разбира се, и ние потвърждаваме това: българските теософи са били всякога с всяка власт. Затова те не само никога не са видели „обществената" и не са бивали интернирвани или арестувани, но всякога като галени деца на властта, са държали сказките си, даже субсидирани от държавата, ту из казармите, ту във военните клубове, всякога свободно са устройвали своите миниатюрни „конгреси", всякога са били добре приети и търпени „сладкодумни гости на държавната трапеза", получавали са продължителни командировки в странство за сметка на „милото отечество" и „държавните нужди", пък и по настоящем използуват своите синекурни длъжности (т.е. плащано от народа безделие) в Народната библиотека, дето даже не стъпват на работа. С една реч: винаги „ с вас и ...под вас!" Такава е на практика „теософията" на агентите на Черната Ложа. Като илюстрация на всичко гореизложено, посочваме на българското общество долната фотографска снимка, за да се види нагледно ума и характера на българските теософи...Ако стане нужда, ще се повърнем по тоя предмет. 21. „Теософията в защита на себе си" „Мир", Г. XXXII, бр. 7812 (16.VII. 1926), петък, с. 3 от Иван Грозев Подпредседател на теософското общество в България Помолени сме от страна на Теософското общество в България да дадем място на следните редове, с които Обществото желае да се защити срещу някои криви схващания за неговото учение: Мото: „Малко наука и човек става безбожник; повече наука, и човек става изново религиозен." Франциск Бекон Напоследък се пръскат някои превратни слухове за теософията от хора непосветени; налага ни се дълг да кажем няколко думи, за да бъдем на ясно, защото - както по кое да е изкуство и предмет не можем да говорим без усет и разбиране, така и по мистика и религия не можем да говорим без усет и разбиране; те са тънки работи. Теософията е синтез на наука, философия и религия, които могат да добият конкретна форма и живот чрез изкуството - по същина мистично. Така теософията обгръща всички научни дисциплини - науката за формите и за материята, както и всички науки за духа и (метафизиката); тя в своята дълбока същина - е учение за абсолюта, до което се стига чрез вътрешно прозрение (интуиция, откровение); тя е науката на боговете (мъдреци, пророци, ясновидци)[4]; неподвижната мъдрост на вековете, която лежи в основата на всяка философска система и на всяка световна религия. Има едно учение за едната истина, и ние го намираме изразено в Будизма и Брахманизма на древна Индия, в Херметизма на Египет, в Орфеизма на Елада, в Питагорейството, в Платонизма и Неоплатонизма, в предхристиянски Гностицизъм - живец на Християнството, в Розенкройцерството и в доктрината на средновековните алхимици Яков Бьоме, Парацелз, от която Гете черпи с пълни шепи); най-после в Кабалата и Талмуда без които не можем разбра скрития смисъл на нашата Библия. Различните хора се намират на различни становища в своето развитие и техните схващания за Истината са различни; всеки си живее със своята относителна истина и отрича правото на другия да мисли и вярва свободно, с което се спира всяко духовно развитие и се упражнява морален гнет върху душите. Това е породило сляп фанатизъм, безполезни спорове и кървави изстъпления в името на оногова, който е проповядвал само мир, братство и любов между людите. Само мъдреците стигат до общата истина, която обединява и любовно свързва, която освобождава от всякакви предразсъдъци и превратни мисли и те никога не спорят върху нея, нито говорят; защото истината е неизповедима, тя не може да се изкаже с думи, а се изразява с подвиг и живот. И теософията разкрива единния издревен евангелски път за постигане истината - пътя на екстаза и на пророческото откровение, пътя на интуицията, където пада всяко съмнение пред непосредното проживяване. През себе трябва да мине всеки човек, за да стигне до истината, която е Бог, да се слее с истината, и сам да се обожестви, да стане свръхчовек или богочеловек. Всички ние сме синове Божи, казва Исус, и трябва да станем съвършени като нашия Отец небесен. Как? - в един само кратък живот? Но тоова е невъзможно. За постигането на тоя божествен идеал са нужни много животи, през които безсмъртната човешка душа се усъвършенствува и проявява своята божествена същина. Всички вероучители говорят за прераждане, и самите те са стигнали по тоя път до свръхчовечество.[5] Свръхчовекът не е само блян на поет, и богочеловеци е имало в историята - те не са нито легенда, нито мит; те са цветът и плодът на обещанието - първенците на човешкия род, завършили своята земна еволюция и стигнали върха - свръхбитие, Нирвана. И наистина, самите те са върхове, които съединяват небето и земята, откъдето се вижда вечното незалязващо слънце на истината: Кришна, Буда, Зороастър, Хермес, Орфей, Исус, АполонийТиански. И в днешната критическа епоха - според завета на Христа и според Теософията - се очаква такъв свръхчовек, който да обедини всички религии - клонове на едната религия - и да побратими народите, като положи начало на нова цивилизация и изведе человечеството из днешния хаос. От всичко казано става ясно, че теософията се явява в света не да разединява и да опълчва едно срещу друго различните течения, не да сгъстява спластения фанатичен мрак от векове в душите, а да разведри хоризонти и да хвърля светлина по всички пътища на тъмното човешко битие, и да води към мир и братство, тъй че в света да има един Пастир и едно стадо. Ето защо теософията не е против никоя религия, защото всички религии имат еднакъв божествен произход; те всички са основани от Мировия Учител, направо или чрез Негови ученици, те са дело на великата Бяла Ложа, от името на която великият учител Христос действува и чертае различните пътища, които водят към една цел. Една от задачите на теософията е да съживи отделните религии върху една обща основа, и който се опълчва против теософията, той се опълчва против делото на Христа, който е един за всички - дихание на цялото человечество, което е плът от неговата плът. Теософията не се обявява и срещу опитната наука на днешния век, нито се чужди от нейните методи, когато прави своите изследвания; тя твърди, обаче, какво днешната наука е една малка част от истинското знание (Гносиса), което обгръща проявеното и непроявеното, света на феномените и невидимия мир от скрити причини - физика и метафизика. И теософията не е склонна да тури някакъв предел между обективна наука и религиозно изследване, което води към богопознание - към вечната същина на нещата. То би значило да се отрече еволюцията на човешкия дух и заедно с това и всеки прогрес на наука и изкуство. Един синтез на наука, философия и религия се налага от самосебе; защото науката за материята е в същото време и наука за енергията, науката за енергията засяга и науката за душата, а тази последната е свързана с изучаване причините на нещата, с които се занимава философията и религията. Така положителният учен, в своите научни обяснения, стига до метафизични спекулации, до фантастични хипотези и странни теории, допиращи до сънното царство на бляна. Ето как трезвеният учен става, без да ще, метафизик и мистик, и ето как Теософията завладява неусетно катедрата на Университета! Положенията на Теософията и крайните изводи на емпиричната наука нима не съвпадат? Хиляди години преди нашата ера се е говорило за относително знание, що се касае до феномените, и абсолютно знание, що се касае до духа. Не е нова нито теорията на Айнщайна, нито разкритието на Бергсона -за интуицията; за да се убедим в това, стига да се обърнем към древните мъдреци на Индия, или да изучим философията на Емпедокла, на Питагора и Платона. Днешната „положителна" наука, която започва с постулат[6] и свършва с неизвестно, навлиза постепенно в областта на тайнственото и става окултна, а химията - с откриване на радия се обръща на алхимия. Това, което адептите на теософията са учили и практикували открай време, сега науката „открива" и от боязън към ненаучния окултизъм, се мъчи да прикрие с нов етикет, но с това същността не се изменя. Изглежда, че първите апостоли на Христа не са били прости рибари, както обикновено се мисли, а и по-късните Христови последователи минали през мистериите; те са владеели тайни сили и са били истински чудотворци, когато представителите на днешната наука още се колебаят и с голямо въздържание посрещат неоспоримите факти на психични прояви - да не говорим за хипнотизма, за ада на Райхенбаха, за телепатията и за спиритическите изследвания на един Крукс, и на Шарл Рише, професор в Сорбоната. Теософията донася една нова живителна струя в наука и в изкуство; наената мисия в света е да преобразува и да изгради новото общество; днешните световни катаклизми и разтления на обществата са естествена и логична последица на един крайно груб материализъм, а не се дължат на някакъв гибелен мистицизъм, който за днешната епоха едва що се заражда. Старият материалистичен мироглед се изживява в бури, трусове и катастрофи - борба на всички против всички. И някога железният Рим - града на грубото насилие се е разкапвал от собствените си язви и напусто някои превзети историци (материалисти) хвърляли вината върху мистицизма, който уж отклонявал хората от истинския (?) живот; те постъпвали чисто по Нероновски. Нерон подпалва Рим и набедява отпосле християните, за да отклони народния гняв от себе си. Но нека се помни, че тези първи мъченици-християни са полагали още тогава основите на новата цивилизация, от плодовете на която ние се ползуваме и до днес. А те са били всъщност теософи; за това свидетелствува най-ясно стенната живопис в катакомбите. Явно е, че такова обвинение срещу Теософията не издържа никаква критика, както и твърдението, че теософите отричали националните идеали и държавни нужди; българските теософи опровергават тази незаслужена клевета с делата си. Така, самият председател на Теософското Общество в България, г. Софрони Ников, безстрашно се е сражавал на най-предните позиции, а днес някои тилови герои излизат без свян да говорят за него, че той бил против една законна отбрана на отечеството..."Ти трябва да вършиш обикновените си работи по-добре от другите, а не по-зле" се казва в книжката „При нозете на Учителя" - евангелие за теософите. „Патриотите", които надават вик срещу „теософската напаст", могат само от едно да се плашат - че теософите са се простили с всеки вехтозаветен морал, и като общественици те са беззаветни идеалисти, които съвестно биха изпълнили всеки свой дълг, без оглед на личната си изгода. Нека се изповядаме открито освобождението до днес, ние събаряме родната вяра, на която дължим всичко - режем клона, на който се крепим, защото вярата за „просветения" българин е недостоен предразсъдък. И ние изгонихме религията из училищата си, свещената религия, която осветява живота на човека и го издига до Бога, и отворихме широко врати за най-страшни чудовищни напасти - и за ума на днешното поколение един атентат в самия Божи храм бе напълно възможен и естествен... Един атентат срещу Човека и Бога, пъклен замисъл на черно человеконенавистничество, тъпо отрицание на самия закон на любовта, дръзко посегателство върху самия живот. Къде са блюстителите на народните завети? Или те заплитат тъмна интрига? У нас, поради закъснелост на умовете и поради лошо възпитание, Теософията може да се преследва, с простени и непростени средства; в една Англия, обаче, Теософията е на почит и се проповядва от църковните амвони; там, сега засега, има 35 депутати теософи в камарата и няколко министри, между които и ивестният Балфур. Изобщо, в другите страни от Теософията са заинтересувани много учени и професори, както и именити художници и писатели, а Стриндберг е бил и член на теософското общество, както и Морис Метерлинк. Нека, прочее, бъдем спокойни за бъдещето, дълбоко невъзмутими и толерантни.[7] Всяка истина, която носи спасение за света, се е посрещала с вой и отрицание. - Кой пророк в миналото не е бил замерян с камъни? И как искаме ние да бъдат посрещнати големите светлоносци в днешната черна епоха - една госпожа Блаватска, една госпожа Безант, един Ледбитер, един Кришнамурти? На тяхната серафическа чистота тъмният свят ще отговори със скверност, че за друго не е способен, и за тяхното светло послание ще ги облее с мръсния проток на своята мисъл и клевета. Могат ли те избегна съдбата си, когато сам Христос - въплощение на вселюбов - не я избегна? 22. Едно тържество на Истината и правдата Иван Толев във „Всемирна летопис" год. IV, кн. 9 (IX.1926), с. 211216 описва последователно опитите да бъде спряно списанието. Описани са всички имена и лицата, които са взели участие. Това е поучително за следващите поколения, защото Силите на Разрушението са едни и същи, а лицата са различни. А за да бъде забавно на читателя, ще кажем че Ст. Консулов от върл противник на Учителя Дънов, на теософията и спиритизма след 1945 г. когато дойдоха комунистите на власт се преобърна и стана мистик, религиозен и спиритист. О, ирония на съдбата! Нищо подобно. Ето затова прочетете последователно, кой иска да спре списанието. И кои са силите на Разрушението. ЕДНО ТЪРЖЕСТВО НА ИСТИНАТА И ПРАВДАТА „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 9 (X. 1926), с. 211-216 • рубрика „Вести" Нашите четци си спомнят, че главният секретар при Министерството на Народното Просвещение Александър Радославов, заедно с подчинения си началник на бюрото за културните учреждения, Никола Т. Балабанов, издадоха едно окръжно предписание от името на това Министерство под N 33168 от 26.XII.1925 г., с което отмениха одобрението и препоръката на списанието „Всемирна летопис", дадени с окръжно N 30006 от 13.XII.1919 г. и забраниха за напред разпространението на това списание между учениците, както и абонирането за училищни библиотеки. Това направиха те, главно, по подстрекателството на известния професор д-р Ст. Консулов. Обаче, както съобщихме своевременно (вж. книжка V, стр. 118) ние подадохме жалба до Върховния Административен съд за отмяна на това незаконно издадено Окръжно и съдът с окончателно решение N 285 от 6 октомври т.г., влязло в законна сила, уважи напълно жалбата ни и отмени Окръжното. Това решение на Върховния Административен съд е изпратено на Министерството на Народното Просвещение за сведение и изпълнение. Виновните в издаване на Окръжното лица, с което се нанесоха на списанието ни големи вреди и загуби, ще понесат неизбежната законна отговорност. Но за да се уверят и четците ни по какъв начин се е действувало от тия лица в случая, ние публикуваме тук по-важните документи, от датите и съдържанието, на които става явна преднамереността на осуетеното вече посегателство върху „Всемирна Летопис", това най-ценно по предмета си списание в България. Тройката: проф. д-р Ст. Консулов, който прогласи в сказките си, че „човек няма душа", а следователно че и самият той е „бездушен", Александър Радославов, главен секретар на Министерството на Народното Просвещение и Никола T. Балабанов, началник на бюрото за културните учреждения при същото Министерство, са обрисувани в тия документи такива, каквито са. Ето фактите: 22.1 С писмо под N 28264от 5.XI.1925 г. подписаноот началника на бюрото Н. Т .Балабанов, до редакцията се съобщава: „Умолява се редакцията да изпрати в Министерството по един екземпляр от последната и предпоследната година на списанието за рецензиране. Ако редакцията не направи това в 10 дневен срок, препоръката и одобрението на списанието ще бъдат отменени." Няма съмнение, че това писмо, в което, от последната закана, явно личи решението да бъде отменена на всяка цена препоръката на списанието, е било адресирано след предварително споразумение с проф. Консулов, който бе написал един подлистник във в."Слово", брой 1004, от 8.Х.1925 г. насочен против „Всемирна Летопис" и пълен с всевъзможни лъжи и измислици.) Тази статия е публикувана в този отдел под N 8. Вследствие на тоя подлистник, М-вото разгласи почти във всички столични вестници, че списанието ще се подложи на рецензия (вж. „Слово", бр. 1006 от 10.Х.1925 г.) Редакцията ни, още на другия ден след получаването на писмото, отговори на Министерството: Съобщава се, че исканите годишнини от списанието „Всемирна Летопис" са изпратени в Министерството още на 14.Х. т.г. препоръчано, срещу пощ. разписка N 4136, (вследствие искането на същото М-во), София, 7.XI.1925 г. Тогава гл. секр. Радославов и началникът Балабанов писали Консулову: 22.2 N 28888. Приложено тук, изпраща 11.XI.1925 г. ви се, Г-не професоре, едно течение от списанието „Всемирна Летопис" с молба да дадете мнение: може ли да остане препоръката на списанието или трябва да се отнеме. Гл. секретар: (п) Ал. Радославов Н-к: (п) Н. Т. Балабанов Без да дочакат, обаче, това писмено „мнение" от проф. Консулова (защото тяхното устно споразумение, както признават във възраженията си до съда, N 5217 от 10.111.1926 г., било достатъчно), г.г. Радославов и Балабанов издадоха и разпратиха до всички учреждения, подведомствени на Министерството на Народното Просвещение, окръжното N 33168 от 26.XII.1925 г. А писменото „мнение" на Консулова, което не се отличава от устното и което поместваме по-долу като куриоз, и като образец на най-недобросъвестна критика, а не на сериозна и обективна оценка на един учен, е датирано едва на 1 март 1926 г., т.е. повече от два месеца след издаването на Окръжното. При все това, верни на злобата си и последователни на заканата си, поменатите чиновници са изпратили (с писмо N 4706 от 3 март т.г.) до всички министерства 9 преписа от „рецензията" на Консулова („без подписа на рецензента") „с молба - както гласи писмото - за съответно решение и със съобщение, че Министерството е отменило препоръката на това списание", (п) Началник: Н.Т. Балабанов. Вследствие на всичко това и за да се защитим от едно грубо беззаконие, подадохме до Върховния Административен съд следната жалба: 22.3. До Върховния Административен съд: Жалба От I Окултно Книгоиздателство „Хермес" в София, бул. „Дондуков" 43. За отмяна на окръжното предписание под N 33168 от 26 дек. 1925 г. издадено от Министерството на Нар. Просвещение Господа съдии, Въз основа на чл. 215 п.п. 1-3 от закона за административното правосъдие, моля да отмените горното окръжно предписание, защото е издадено от лица, които са превишили властта си, не са спазили съществените законни форми в случая и са нарушили изрични предписания на закона. Така, от обжалвания акт се вижда, че той е подписан от главния секретар при Министерството на Народното Просвещение, някой си Ал. Радославов, и преподписан от началника на бюрото за културните учреждения. Независимо от факта, че по времето на издаването на това окръжно съществуваше министерска криза и следователно, то не е издадено със знанието и съгласието на титулярния министър, но и лицето, което го е подписало като главен секретар, е превишило властта си, точно определена в чл. 11 от закона за Народното Просвещение. Според яЬното разпореждане на тоя член, главният секретар, като шеф на канцеларията, е властен да бди за вътрешния ред и правилното действие на разните служби в Министерството, да председателствува административния съвет, да върши само в кръга на административните служби всичко, що му възложи министърът, и да замества последния по всички текущи въпроси, когато той отсъствува от столицата, но няма власт да издава от името на министерството окръжни предписания, като предметното, които засягат правата и интересите на трети лица, без специално за това пълномощие от отговорния министър. Въпросното списание, издавано от моето книгоиздателство с регистрована фирма (Държ. вестник бр. 170, 920) е било одобрено и препоръчано от Министерството още преди 6 години и едва сега, без никакъв повод и основание главният секретар при същото Министерство не само отменява одобрението и препоръката му, но и забранява разпространението му. Като че ли това чисто научно- духовно списание „Всемирна Летопис", задачата на което е да хвърли светлина върху, най-интересните и най-нови научни изследвания по експерименталната психология, е някаква нелегална литература! С това свое действие поменатият главен секретар и подчинения му началник на бюрото, Никола Балабанов, действуващи от името на Министерството на Народното Просвещение, са превишили властта, която им дава законът, поради което техният акт се явява незаконен и следва да се отмени. На второ място, от съдържанието на обтъженото окръжно се вижда, че то не е основано на някакво решение на Административния съвет или Просветителния комитет при същото Министерство, а е самолично действие на поменатите двама чиновници. А съгласно чл. 11 ал. II от закона за народ, просвещение, Административният съвет обсъжда по-важните окръжни предписания и всички въпроси от текущ и временен характер, с които бъде сезиран от министъра, като решенията му влизат в сила след одобрението им от същия министър. В случая, това съществено изискване на закона не е спазено. А това бе необходимо да стане, защото отмененото окръжно N 30006 от 13 дек. 1919 г. за одобрението и препоръката на списанието „Всемирна Летопис" е издадено въз основа на специално за тая цел решение на Просветителния комитет при Министерството и защото с обжалваното сега окръжно се отнема едно придобито вече право и се ощетяват интересите на едно книгоиздателство. Щом главният секретар и подведомствения му началник са издали окръжното без да е бил сезиран с него компетентният Административен съвет, те са нарушили изричното предписание на закона, поради което техният акт, като незаконен, трябва да се отмени. Най-сетне с издаването на въпросното окръжно е нарушена и законната наредба, предвидена в чл. 8, ал. II от Закона за народното просвещение (resp. особения за това правилник), според която учебниците и учебните помагала (каквито са книгите и списанията за прочит), преди да се одобрят или не одобрят, трябва да се рецензират от вещи по предмета лица и въз основа на такава рецензия Министерството издава окръжно предписание за одобрението на дадено печатно произведение или за отменение на одобрението. Такава рецензия биде направена през 1919 г. за сп. „Всемирна Летопис", аз внесох исканата такса за възнаграждение на рецензентите и докладчика на комисията, последната, наречена тогава „Просветителен комитет", одобри и препоръча списанието. По същия начин и сега законът задължаваше главния секретар и н-ка на бюрото да подложат на нова рецензия същото списание, щом са счели за нужно, по повод или без повод, да добият някои знания и осветления по съдъръжанието му. Това бе толкова по-необходимо, защото трябваше да се мотивира и с някакво фактическо основание издаването на въпросното окръжно, за да видя и аз, като редактор на това списание, и многобройните му най-интелигентни и с будна любознателност четци, кои са ненаучните и антисоциални мисли и твърдения в него, които са продиктували неговото забраняване за всичките училища в България. При убеждението, че списанието „Всемирна Летопис", четирите годишнини от които тук прилагам и което е препоръчано и от другите М-ства, трябва да се счита за гордост на българската литература, защото в него намират място научните трудове на такива всесветски знаменитости като проф. Айнщайн, сър Оливер Лодж, д-р Рудолф Щайнер, Камил Фламарион и мн. др., и в което са дадени биографиите, портретите и резюме на ученията почти на всички стари и нови окултисти и мистици, начиная от Питагора (с неговите „Златни стихове") до най-новото време, любопитно би било - но, главно, необходимо, защото е от важен обществен интерес - да се види, кой би бил тоя български „учен", който би разкритикувал техните открития и учения, и би изказал мнение да се забрани разпространението им между нашата учаща се младеж. Но господата, подписващи окръжното, са нарушили и предписанието на чл. 8 от Закона за нар. просвещение (resp. надлежния правилник) като без никаква рецензия (обещана даже чрез печата - в. Слово бр. 1006/925) и без да оправдаят, поне формално, действието си пред многобройните учители в България, които четат редовно списанието, и пред цялото здравомислещо общество, което го посреща най-радушно, са издали окръжното по свой личен почин и усмотрение. Но така издадено, то е явно незаконно и следва дасе отмени. Прилагам препис за противната, страна и един екзампляр от обтъжения акт. Моля да се изискат от Министерството на Нар. Просвещение и се имат пред вид преписките по двете окръжни: N 30006 от 13 дек. 1919 г. и N 33168 от 26 дек. 1925 г. Прилагам и банк. удостов. N 577.V от 25.II.926 г. за касац. депозит и в. „Слово", бр. 1006 от 10.Х.1925 г. За I Окултно кногоиздателство „Хермес" Адвокат: Ив. Толев, София 25.11.1926 23. Отменяне забраната на сп. „Всемирна летопис" ПРОТОКОЛ София, 28 септември 1926 г. Върховният Административен съд, Общо събрание, в съдебното заседание на 28 септември 1926 г. в пълен състав и при участие на прокурора Ив. Киряков разгледа делото N 76 от 926 г. заведено по жалбата на 1-во Окултно Книгоиздателство „Хермес" в София и след изслушването на страните - адвоката Иван Толев, като представител на Книгоиздателството, а от страна на М-ра на Народното Просвещение не се яви представител - съдът се оттегли на съвещание и като се завърна в същия си състав на 6. Х.1926 г. I Председател произнесе следното: Решение1Ч 285 гр. София, 6 октомври 1926 г. В името на Негово Величество Борис III Цар на българите Върховният Административен съд, за да се произнесе, взе предвид: Тъжителят - 1-во Окултно Книгоиздателство „Хермес" в София - обжалва окръжното предписание под N 33168 от 26.XII.1925 г. издадено от Министерството на Народното Просвещение, е което се отменява одобрението и препоръката на списанието „Всемирна Летопис", орган за висша духовна култура, под уредбата на Иван Толев - дадени с окръжното му N 30006 от 13.XII.1919 г. и се забранява за напред разпространяването на това списание между учениците и абонирането на училищните библиотеки, Той иска отменението на това предписание по следните съображения: 1) защото главния секретар при Министерството на Народното Просвещение, който го е подписал и издал, е бил превишил властта си, точно определена в чл. 11 от Закона за Народното Просвещение, според която той не е имал право да издава такова предписание. 2) Защото предписанието е било издадено без да бъде сезиран с него компетентния административен съвет при Министерството и 3) Защото не е била направена предварително рецензия на списанието, която да е оправдавала издаването на окръжното. Първото оплакване следва да се признае за основателно, понеже се оправдава както от фактическа страна, така и от законна гледна точка. И наистина, от обтъженото окръжно предписание е видно, че то е издадено от главния секретар при Министерството на Народното Просвещение, подписано е от него и приподписано от Началника на бюрото при същото Министерство. Вижда се още, че със същото предписание, като се отменяват по-раншните одобрение и препоръка на списанието „Всемирна Летопис", дадени от Министерството на Народното Просвещение, изрично се забранява за напред разпространяването на това списание между учениците, както и абонирането на училищните библиотеки за него. Обаче, съгласно чл. 11 от закона за Народното Просвещение, който определя властта на главния секретар при Министерството, този последният не е имал право, по силата на дадената му от закона власт, да издаде, в случая, въпросното предписание. Вярно е, че съгласно същия този член, главният секретар заместя Министъра по всички текущи въпроси и то когато той отсъствува от столицата и че той върши в кръга на административните служби всичко що му възложи Министъра. Но издаването на обжалваното предписание не е такава работа, каквато Главния секретар е властен да извършва по силата на казания по-горе член от закона. С това предписание се забранява разпространяването и абонирането на списанието за учениците и училищните библиотеки, и се засягат интересите и правата на трети лица. А такива разпореждания не съставляват работа каквато е по смисъла на чл. 11 от закона. Те влизат в атрибутите само на Министъра на Народното Просвещение. Наистина, че съгласно ... А от наредбата за одобрение и откупуванието на книги, списания и др. Министерството може да отмени дадено вече одобрение на някое списание, ако то промени своето направление, обаче, от това не може да се тегли заключение, че главния секретар е властен да издаде въпросното окръжно, когато, както се казва по-горе, самият закон не му е предоставил такава власт. А от всичко това става явно, че в случая главният секретар при Министерството на Народното Просвещение, с издаването на обжалваното предписание е влязъл в атрибутите на Министъра и че същото предписание е незакономерно, тъй като е издадено от лице, което по закона няма право да го издава, поради което то подлежи на отменение. При това разрешение на първото оплакване, останалите две оплаквания, изложени в жалбата, се явяват безпредметни. По тези съображения Реши: I. Отменява окръжното предписание N 33168 от 26.XII.1925 г. издадено от Министерството на Народното Просвещение, с което са отменени одобрението и препоръката на списанието „Всемирна Летопис", дадени с окръжно N 30006 от 13.XII.1919 г. и е забранено за напред разпространяването на това списание между учениците, както и абонирането за училищните библиотеки. II. Препис от настоящето решение да се съобщи на същото Министерство за сведение и изпълнение. Пръв председател: (п) ф. филчев Председател на отдел: Л. Горанов, Н. Чехларов Членове: Л. Луканов, д-р А. Петров, Б. Боженски, Хр. Терзиев, А. Стойчев, Ст. Русев, Д. Ив. Харбов, П. Друмев С това решение, с което 11 души съдии от Върх. Адм. съд - едни от най-старите висши магистрати - изпълниха достойно своя служебен дълг, възтържествуваха истината и правдата, изразени в действуващия закон по въпроса, и се парализира осъдителното деяние на самозабравилите се фактори в Министерството на Нар. Просвещение. Съдът единодушно, ясно и категорично констатира, че те са злоупотребили с властта си - деяние, забранено от закона под страх на наказние и влекуще след себе си гражданска отговорност за вреди и загуби (чл. чл. 298, 306, ал. II и 431 от Наказателния закон). 24. Препис на едно чудовищно „мнение" А че тия личности са извършили това деяние по предварителен уговор с проф. Ст. Консулов, това става очевидно от неговото писмено „мнение", пълно с безсъвестни изопачавания на фактите и клеветнически тенденции. Ето дословно това чудовищно „мнение": Препис: До Господина Началника на бюрото за културните учреждения и фондовете при Министерството на Просвещението. Тук Уважаеми Господин Началник, Преди известно време с N 28888 ми се изпратиха няколко книжки от сп. „Всемирна Летопис", за да дам мнение дали може да остане то и за напред препоръчано от Министерството. Моля извинение, че поради претрупаност в работата, отговарям едва сега. В една статия в. „Слово", аз вече казах мнението си за това списание: нелепости (к.н.), предлагани като научни истини на хора, наклонни към мистицизъм. Тук давам едно по-обстойно изложение върху стойността на „Всемирна Летопис" от гледището на народното образование и възпитание и държавна сигурност (к.н.). Никога положителната наука не е претендирала, че е открила всички природни тайни, винаги е имало неизследвани, примамливи области, особено в свръзка с човешкия живот. Това е било почвата, върху която са изниквали „окултните науки", които са quasi - науки, понеже им липсва методът на положителните науки, който е тяхната същност. 1) Когато някои неща от тяхната област са могли вече да се поддадат на научно издирване, те са преставали да бъдат „окултни", тъй че тяхната област си остава все недоказуема чрез научни издирване. Затова и твърденията на тия науки се приемат на доверие от мистично настроения четец, защото никой не може да провери, например, дали областите, дето мижира (?!) душата според окултистите, са 3, а не 33 или въобще дали те съществуват. 2) Научният начин на мислене не бива никому да се натрапва. Мистикът, верующият трябва да имат свободата да мислят както намерят за добре. 3). С даването свобода на мисълта обаче спира и отношението на държавата къмто тези вярвания. Днешната държава има длъжността да обучава и възпитава народа и това тя прави в духа на положителните науки, в духа на завещания си от деди религиозен морал. Всяко друго философско или религиозно схващане, ако не е насочено срещу устоите на самата държава, ще се ползува от принципа на свободата на мисълта, не може обаче да очаква поощрение от самата държава, защото тя би влязла в противоречие със себе си. 4) Такъв е случая с окултизма и „дъновизма" 5), на които служи „Всемирна Летопис". Държавата ни има една ясно определена просветна политика, която се постепенно подобрява, но която е несъвместима със „свободното училище" на окултистите. В год. Ill, стр. 87, на казаното списание намираме следното „заключение": „Днешното училище е фалшиво. В «овогоучилище учителят ще бъде автономен, той няма да бъде зависим от външни предписания". С право учителят може да каже днес на Министерството: щом ни препоръчвате списанието, последвайте проповядваните идеи, откажете се от всякакъв контрол върху дейността на учителя 6). Би ли било желателно разпространението на идеите на „Всемирна Летопис" и между обществото, за да бъде то за там препоръчано? Читателят тук отвиква от всяко критично разглеждане на нещата, приучва се да приема като истини и най-дръзките нелепости. В „Слово" из цитирах вече пасажи, в които се казва,че като се сварят „източни месла във водата се самозараждатбръмбари, весело (к.н.) скачат, после (като им омръзне види се живота) се обръщат на кристал. На стр. 131 пък, год. Ill, се „доказва", че натрупалите се войници и обози в северна Франция през Европейската война изместили центъра на тежестта и остта на земното кълбо, вследствие на което на противоположната страна земята се разчупила и настъпило катастрофалното японско землетресение. Читателите се привикват към лековерие, към гадателство: на стр. 39 г. IV, се „доказва", че великата катастрофа за земята ще започне от 28 юли 1926 г. Но не е само лековерието и безпричиността, които се насаждат от „Всемирна летопис" - убива се у читателя и доверието към положителната наука. Вместо научната медицина се препоръчва „окултната медицина", идея за която (Н-Б.Р.) получава от „окултното" схващане за зъбните болести - гниенето им (год. IV, кн. I). Зъбите не били органи за дъвкане, но имали и втора функция, много скрита, която не идва до съзнанието...Човек получава наедени зъби, за да се намали флоуорното действие, за да не би преголямото флуорно действие да намали в голяма степен условията за умствена проява". При съвременния човек, който много напрега своя ум „от подсъзнателните импулси зъбите му се развалят". 7) Да говори или пише нелепости всеки има право, щом има кой да слуша или да ги чете. Да се „препоръчват" обаче тези работи от държавата, това говори много зле за нея. Положението на нашата държаба обаче става и смешно. Всяка държава се стреми да запази своето съществуване, като постепенно усъвършенствува своите форми: ние имаме и закон за защита на държавата, предназначен за ония, които ще поискат да я „съветизират". А в препоръчаното от държавата списание „Всемирна Летопис" срещаме следното, което не се нуждае от коментарии и което е писано след 9 юни, 1925 г. (год. Ill, кн. 1): „целото производство, извършено сега от работния народ (ох, този работен народ! - моя бележка) на началата на частната собственост, може да даде най-големи и най- плодотворни резултати, ако се извършва общинно, на началата на колективната собственост. Общността на имота, средствата и оръдията на производството ще наложи неизбежно и комунизирането на труда - „едно трикамарно съветско управление би съответствувало на главните изисквания на синархията". Нека българите първи дадат на света тоя образец на истинско общинско устройство и на съвършено държавно управление". 8) тъкмо след септемврийските събития, (к.н.) - „Всемирна Летопис" пише за необходимостта от няколко „съвети", които да управляват държавата ( год. Ill, кн. II.). До преди 9 юни (к.н.) 9) „Всемирна летопис" не намира нищо лошо в нашия държавен живот. След 9 юни и пропадането на септемврийския бунт, (к.н.) 10) ето как същото списание характеризира порядките у нас (год.Ш, кн. VII): „от горния цитат е ясно, колко много е развито чувството на право и законност в Англия...Нашите четци сами могат да обсъдят дали също така е и другаде, а особено в България, дето запрещенията на публичните събрания, даже и на частните в закрито място, са толкова обикновено явление, че дори са престанали да правят впечатление и дето посегателството върху личната свобода (Habeas corpus) във форма на единични и масови арести „по висши държавни съображения" и дори върху живота на гражданите като се горят и живи хора (курсива на Вс.Л.) - едно ауто даже без съдебна присъда, нещо небивало в историята - се намира за правомерно и се одобрява „мълчаливо и от мнозинството в парламента". Както се вижда „Вс. Л." не се занимава само с окултизъм, но използува своите четци и за чисто политически цели: след 9 юни и 23 септември България е станала една варварска страна и само съветската система на управление ще може да я оправи. Заключение. Използувайки настроението на обществото след душевната негова криза през главната война, „Вс. Л." си позволява да пише като „научни факти" и всевъзможни нелепости, които подкопават доверието на хората към науката, правят ги лековерни, безкритични. Същото списание се е турило в услуга (навярно тук презрения жълт метал не е играл никаква роля...) на съветската агитация, която се прокарва под една хитра, скрита форма. (Каква гнусна клевета! Б.Р.) Министерството на Просветата, струва ми се, трябва не само да оттегли препоръката на това списание, но да обърне вниманието и на другите Министерства, които, изглежда, са били също тъй подведени да го препоръчат. Необходимо е да се привлече върху туй списание вниманието и на онези държавни органи, които са натоварени да бдят върху противодържавните агитации. С почит: (п) Проф. Ст. Консулов, София, 1 март 1926 г. Ето това е авторитетното „мнение" и рецензия на проф. Консулова с високопарното му заключение, с което иска не само отмяната на препоръката и одобрението на списанието „Всемирна Летопис", но и предаването на редактора на съд по Закона за защита на държавата! Обаче, органите на българското правосъдие не се поведоха по ума на Консуловци и Радославовци: прокурорът при Соф. Окр. съд прекрати, както съобщихме своевременно, заведената преписка по Закона за защита на държавата по липса на улики на престъпление, а Върх. Административен съд отмени окръжното на главния секретар Радославов, което беше резултат от горния вестникарски и клеветнически пасквил на проф. Консулов. Този е, за сега, отговорът на такива хора като тях, а възмездието не ще закъснее... БЕЛЕЖКИ: 1. Това е лъжа: методът на окултните науки е същият, както и на „положителните", както ги нарича той. Тоя метод е опитното изследване, което вършат най-великите съвременни учени: проф. Айнщайн, Оливир Лодж, проф. Шарл Рише, пок. Камил Фламарион, пок. Желе, Габриел Делан, Артър Конан Дойл, г-ца Дикинсън и мн. др. Само че тия опити са недостатъчни за ума и способностите на Консуловци. 2. Разбира се, за такива „учени" като Консулова, който отрича, че човек има душа, не съществуват духовни „области", но за разумните и действително учени изследователи тия области са безспорни факти. 3. Щом всеки е свободен да мисли както намира за добре, той е свободен и да изказва мислите си чрез печата и никой няма право да му забранява. А от изказването на противоположните мисли произлиза истината. 4. Това са средновековни понятия за държавата, за нейните „устои" и за нейните длъжности. Държавата може да бъде само тогава един жив и напредничав организъм, който трябва да се развива, когато не се сковава в ръждясалите вериги на Консуловата „положителна наука", а дава простор и насърчение на новите идеи и учения, с които се занимава целият западен културен свят. Тъкмо тогава тя би влязла не в противоречие, а в съгласие със себе си, т.е. със своите задачи, защото би отворила широко прозорците си, за да влезе светлината. В противен случай, според безсмислената логика на Консулова, докато народите чакат хора като него да узреят умствено, да повярват в новото и да приемат истината, за да я прогласят публично, тия народи ще бъдат обречени на застой и никакъв прогрес не би бил възможен. Слава Богу, че във всички други държави има такива напреднали в знанията и опитите си умове, като горепоменатите, та и общочовешкото развитие върви с бързи крачки. Иначе, теорията на Айнщайна, откритията на проф. Рише, Дикинсън и пр. биха били обявени от Консулова за „нелепости", насочени против „устоите" на държавата, а от неговия приятел Радославова - забранени да станат достояние на учителите и учениците. 5. „ Дъновизмът" тук не влиза ни в клин, ни в ръкав. Консулов го е изсмукал от пръстите си, защото не цитира, нито един ред от съдържанието на „Всемирна Летопис", от който да се вижда, че това списание служи на „дъновизма". 6. В този пасаж Консулов, като прави един фалшив цитат без свръзка с другите мисли на автора, сам се изобличава с твърдението си, че чрез препоръката си на списанието, М-вото трябвало да се откаже от контрол върху дейността на учителя. А мисълта на автора на статията в кн. IV, год. Ill (бивш дългогодишен гимназиален учител и бивш съученик на Консуловци и Радославовци, но уволнен от длъжност, с тяхно знание, вследствие на безсъвестни доноси и интриги) се съдържа (статията се състои от22колони, под заглавието: „към ново училище") в края на същия пасаж, който Консулов умишлено осакатил. Тоя пасаж продължава така: „учителят...няма да бъде зависим от външни предписания. Това е необходимо условие за творческа дейност. При ръководството на учебното дело, учителят ще изхожда единствено от дълбокото си разбиране на човешкото естество. Както до сега нашето учителство е било най-будната, най-идеалистичната част от нашата интелигенция, така и днес то ще играе велика роля при изграждането на новата култура. То ще трябва да изгради новото училище, училището на бъдещето". И по-нататък, вторият заключава: „трябва да се наблегне на следното: в новото училище главен възпитателен фактор ще бъде любовта. Любовта ще бъде атмосферата, в която ще никне висшето в душите на ученици и учители". От тоя верен цитат се вижда, че се говори за едно бъдеще ново училище, а не за сегашното, което е несъстоятелно във всяко отношение, че се настоява за творческа дейност на учителите, основана на дълбоко разбиране на човешкото естество, и че любовта, божествената любов между учители и ученици ще бъде главния възпитателен фактор в това ново училище. Какъв „контрол" тогава, с предписания и наказания, ще бъде нужен от някакво Министерство? Или новите възпитатели, хората на идеалното възпитание чрез любовта, ще имат нужда от контрола на разни главни секретари от типа на Радославова? И нима списание, което проповядва такива велики идеи за изграждането на новото училище, не трябва да бъде препоръчано, а преследвано? 7. Консуловци са се загрижили и за обществото, което щяло да стане, поради „Всемирна Летопис", безкритично и щяло да се приучи да приема като истини разни „нелепости". Та има ли по-дръзка нелепост оттази, казана от проф. Консулов? Той, очевидно, има най-долно мнение за българското общество, щом го третира по такъв начин. Но във „Всемирна Летопис" не се съдържат никакви „нелепости", а само точни истини, изследвани и проверени чрез опит. И самият Консулов не може да докаже противното. Цитатите, които той направи в подлистника си в „Слово", са всички тенденциозни заключения и блудкави иронии. Освен това, по окултната медицина са написани много обемисти съчинения от чужди автори, но за тях проф. Консулов няма никакво понятие, защото не е прочел нищо по тая материя, па и да бе прочел, неговото слабо умствено развитие не би му позволило да разбере прочетеното. 8. С отчаяните нелепости в тоя пасаж проф. Консулов е надминал себе си и се е направил толкова смешен, колкото никой друг не би го направил. Той поддържа, че държавното управление, устроено и практикувано според принципите и методите на синархията (тази дума той, сигурно, за пръв път чува сега!), било съветско управление по типа на болшевишкото! Такова невежество и такава безсъвестност у един професор са безподобни! И в стремежа си да уплаши М-вото със „съветите", които сме предлагали като органи на държавното управлнеие (а някои от тия „съвети" и сега съществуват в зачатъчна форма при разните наши министерства), той намесва и „септемврийския бунт" и „преврата на 9 юни" и твърди, че ние сме проповядвали болшевишката система на управление! Това е вече съвсем подло и клеветническо! Ние, които сме принципиални противници на всяка насилническа система на управление и които сме поместили редица статии против болшевизма, като диктатура на пролетарията (вж. напр. още в кн. II от год. I, излязла на 1 май 1919 г., статията „Болшевизмът като идейно движение; принципи и методи на съвременния комунизъм; кой е правия път", както и много други статии по същия предмет в изтеклите годишнини, известни на четците ни) сме обвинени от Консулова в симпатии към кървавия комунизъм и болшевизъм и нещо по-възмутително, в проповядване на бунтове, с които не само не сме имали нищо общо, но и никога не сме се интересували. А кн. I от год. Ill, със статията против червения комунизъм и за синархията, за каквато се е писало много и от такива видни окултисти като Сент Ив. д'Алвейдър, Папюс, Барле и м. др. още преди да е имало помен за някакъв болшевизъм, излезе от печат още преди септ. бунт! 9. На 9 юни 1923 г. е свален от власт и убит Министър- председателя Александър Стамболийски чрез военен преврат. 10. На 22-23.IX.1923 г. започва Септемврийското въстание организирано от комунистите и част от живите свалени земеделци на Ал. Стамболийски. 25. Прекратено дело „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 10 (IX. 1926), с. 238 - рубрика „Вести" Г-н Прокурорът при Софийския окръжен съд е прекратил по липса на престъпление и втората преписка, заведена от главният секретар при Министерството на Народното Просвещение Ал. Радославов, против редактора на „Всемирна Летопис" по закона за защита на държавата. Така всички опити на враговете на духовното движение в България, да се злепоставят безкористните и неотстъпни негови дейци, се разбиха в здравия смисъл на служителите на българското правосъдие. 26. Кой е д-р проф. Стефан Консулов? 1. Консулов (д-р Стефан), български естественик и професор. Род. в София през 1885 г., свършил по естествена история в София, специализирал в Триест, Ерланген и Бреслау. Професор в Соф. университет по зоология. Печатал трудове върху комарната фауна, борбите с маларията и др. Отделни трудове: Обща биология (1925), Човекът за теософията и за науката (1926), Законите на наследствеността (1928), Изграждането на културното човечество (1928), Живот, старост, смърт (1928) и др. Данчов, Н. Г. и др. Българска енциклопедия / Н. Г. Данчов, И. Г. Данчов.- София: Ст. Атанасов, 1936.- с. 733. 2. За д-р Стефан Консулов - виж „Изгревът" том III, стр. 119-120; - „Изгревът" том VIII, стр. 376 и - „Изгревът" том VIII, стр. 468-472. 3. Той е един необикновен пример как от противник по всички окултни науки идва времето и се преобръща. Но трябва да дойде времето, дасе развият събитията отвън, за да може да изтече времето през него и да се пробуди съзнанието му за един друг свят. Накрая приема Учителя Дънов и Неговото учение. Виж „Изгревът" том VIII, стр. 471-472. 4. Ето защо публикуваме тези статии, за да се видят етапите и пътя през който преминават съвременниците на Учителя Дънов - едни са зли противници, а други са последователи, които с живота си трябва да защитят Учението му. Едни успяват, а други се провалят. 27. Иван Толев и Учителят Дънов В сп. „Духовна култура" списание за религия, изкуство и наука, явяващо се като безплатна притурка на „Църковен вестник" в кн. 11 и 12 от 1922 г. - София, от стр. 31 започва статията „Дънов и неговото учение" от Димитър Ласков, за да докаже какво представлява Петър Дънов и неговите последователи, той публикува документи при разпитите на свидетелите, на полицията и столичния градоначалник. По този начин днес са запазени много важни факти. Ето един от тях. На стр. 41 са публикувани показанията на Иван Толев. Ето защо ги поднасяме тук. „Духовна култура", кн. 11-12 (1922), с. 41 „Иван Толев, жител софийски, 42 годишен, българин, православен, адвокат, на зададените му въпроси отговаря: Дънова познавам от преди няколко месеци. Научих се, че държал публични беседи на религиозни теми и отидох да го слушам. Слушах го най-внимателно, следих всичките му думи, алюзии и жестове, изучих отношенията му с ония, които в мое присъствие го доближаваха и получаваха неговите съвети и наставления в живота. Най-сетне купих си и прочетох всичките му беседи, публикувани в отделни брошури, и продавани в книжарницата на Голов, и от всичко дойдох до дълбокото и неразрушимо убеждение, че П.Д. е един велик моралист и учител, който заслужава всеобща адмирация на цялото българско общество. Образец на нравствена чистота, безкористен и добродетелен до святост, рядък, бих казал безпримерен, знаток на природните закони, той се занимава с пълна абнегация и с преданост на доброто, с логично тълкувание на евангелските текстове, като разкрива техния дълбок смисъл. Неговите мисли са публично достояние и всеки добросъвестен човек, който желае да узнае учението му може да посещава беседите му, като бъде уверен, че от тях ще извлече само полза. Ни най-малко той не осъжда никое вероизповедание, нито се противопоставя на господствуващата в страната религия, а напротив проповядва нравствено и духовно възраждане. Широко начетен и добре версиран и всички религиозни системи, той не ограничава никого в неговите вервания, не налага никакви правила, а посочва правия път въз основа на Евангелието. Дой Бог в България да се появят много такива учители, които да проповедват великите добродетели и да насърчават всички труженици за моралното закрепване на българския народ. Колкото за въпросите: дали Д. учел някакво поклонение на слънцето, дали карал жените да му мият краката и дали под влиянието на учението му някои негови слушатели дотолкова се фанатизирали, че замишлявали да се самоубият - това са въпроси, които не могат да не предизвикат съжаление към първоначалните им автори. Друго нема какво да кажа. (п.) Ив. Толев - Показанията съм писал сам. 28. Иван Толев в „Изгревът" 1. За Иван Толев при различни случаи са поместени факти от различните застъпени автори в „Изгревът". Тук ще цитираме последователно по томове: I. том, стр. 197 „Разказ за мършата" II. том, стр. 286 „Всемирна летопис" III. том, стр. 523 - 524 „Списание Всемирна летопис" IV. том, стр. 500 - 502 „Учителят на Черни връх" V. том, стр. 502 - 503 „Опровержение" VI. том, стр. 504 - 507 „Защо и как бе закрито и спряно сп. „Всемирна летопис" том, стр. 477 - 480 - „Иван Толев" - редактор на „Всемирна летопис". Този материал дава представа за личностите, събитията развиващи се по времето, когато Учителя Дънов е пребивавал между българите. 2. Когато се запознаете, проучете целият материал публикуван в „Изгревът" за Иван Толев, тогава ще проумеете и разберете защо съм представил редактора на сп. „Всемирна летопис" в такъв голям обем. Това не е случайно. И не е измислено от мен, а е залегнало като идея и план на „Изгревът". 3. Иван Толев, заема своето място заслужено, защото той е проекция на светове и сили, които съществуват и днес. Това най-добре го възприемаха като необикновено явление и преживяване онези, които набираха този материал, коригираха го и го подготвиха за печат. За сега само те. А за мен бе голямо бреме, което носих върху себе си. И сега това бреме го свалих от себе си, защото ще дойде и идва това време да публикувам материала му. 4.3апръвпътчухзасп. „Всемирналетопис" през 1970г.,т.е. преди 33 години, когато сега през 2002 г. подготвям за печат неговия материал. Но тогава не можеше да се намери това списание. В Народната библиотека то бе забранено да се дава на читателите от комунистическата власт управлявала България от 1945-1990 г. А многобройните обиски при последователите на Учителя от властта, бяха го окончателно унищожили. Нямаше откъде да се вземе и намери. И така аз се разминах с него. Нямаше го никъде. Това продължи дълги години. 5. В следващият етап, когато започнах да проучвам, издирвам и търся материали по Историята на Школата на Учителя и за неговите последователи, започнаха да ми предават по някой и друг брой от това списание. И винаги, когато те предаваха тези откъслечни броеве чувах глас в себе си: „Събирай ги, те ще ти потрябват". И аз ги събирах и ги слагах в един кашон. Само ги разлиствах от любопитство. И толкоз. Знаех какво има в тях, но те полека-лека се трупаха в кашона. За мен тогава те бяха архив и нищо повече. 6. По едно време получих и подвързани годишнини, но те бяха разкъсани, някои книжки липсваха, аз се ядосвах, че не са пълни. Но чувах глас в себе си: „Събирай ги, те ще ти потрябват". И аз ги събирах. По- късно дойде време да ги разгледам, да видя кой участвува в тях и да ползвам някои статии за „Изгревът" като съм ги отпечатал дословно по дадени автори. 7. В съзнанието ми бе поставена от някого една програма, за която знаех, че съществува, но знаех, че не е дошло времето. После дойде това време. Тя бе предадена в съзнанието ми от някого и аз започнах да работя по нея последователно. 8. През 2002 г. концепцията за сп. „Всемирна летопис" как да се представи в „Изгревът" постепенно се оформи. Но не от мен, а от онези, които движеха „Изгревът". Те я оформиха в съзнанието ми. И аз с много труд успях да я реализирам. Каторжен труд. 9. В реализацията на тази програма взе голямо участие Ефросина Ангелова-Пенкова, която ми изваждаше на ксерокопие всички мои заявки за онези статии, които ми бяха необходими от вестници и списания. Онова, което тук поместваме се дължи на нейния голям труд по търсенето, намирането и изваждането на всички статии. А това не беше лесно. Без нея, този материал не можеше да се сглоби, защото нямаше откъде да дойдат статиите. А тя ги изваждаше на ксерокопия от Народната Библиотека, където работеше. По-късно и аз добавих тези, които пък аз имах, като архив и така се сглоби материала. Последователно, но с много труд, усилия и противодействия. 10. Искам да заявя, че материала се сглоби накрая, защото концепцията за този материал съществуваше горе, но ми я подаваха на части в съзнанието. Знаех как ще стане, по-точно, как ще изглежда, но това стана накрая. На връх Великден - 4 - 6 май 2002 г. сглобих и завързах материала. Аз го завързах, а той ме отвърза, аз се освободих. На следващият ден усещах в себе си радост, че това е вече готово за печат. Най-накрая! 11. Иван Толев отдавна е прероден може би, по онази верига, за която той бе закачен, която съществува и днес. Тези сили съществуват. И те настояваха да се включи този материал в своята пълнота. А онзи, който ръководеше от Невидимия свят поредицата „Изгревът" оформи концепцията, даде ми я и аз я реализирах. Но без тяхно участие нищо не можех да направя. Те стояха месеци над главата ми. Беше невероятно изживяване. Едва се издържаше. 12. Учителят Петър Дънов отваря своята Школа 1922-1944 г. Както преди това, така и в Школата идват мнозина, като негови последователи. Но какво става с тях? Едни идват стоят, слушат Словото Му и си заминават. Други идват, хранят се от Словото Му, търсят помощта Му и пак си заминават. Трети идват, слушат, хранят се от Словото Му, ползват съветите Му и остават. А сега ще разгледаме какво става с тази трета група, защото те остават, но едни са врагове явни и тайни, а други са му врагове - ту последователи. И така е до ден днешен и ден утрешен. Ще го проверите! 13. Една част са последователи на Петър Дънов, но после се отделят от Него и стават накрая негови врагове. Такъв пример е Иван Толев редактора на сп. „Всемирна Летопис". А защо като е враг, го публикуваме? Публикуваме материалите му преди да е станал враг. След като става враг и се оттегля той заглъхва тихо, тихо като в пустиня. Друга част са негови противници и врагове от самото начало и те си остават такива докрая на живота. Мнозина от тези врагове си заминават от този свят скоропостижно, а друга по-голяма част остават живи до 1945 г., когато комунистическата власт им раздаде своето възмездие, като със съд и без съд ги изпрати по концлагери, в затворите или бяха убити. Примери безчет. Та комунистите се явиха като Бич Божий и раздадоха своето възмездие. Всички участници от Школата 1922-1944 г. наблюдаваха с ужас и с уплаха, че точно комунистите се явиха да раздадат Божията Правда на Учителя Дънов. И не се примиряваха с това. Но това бе факт, на който и аз бях свидетел. Неоспорим факт! Трета част са негови врагове, воювали срещу Него десетилетия, но накрая ла живота си се обръщат и стават Негови последователи. Такъв случай е проф. Стефан Консулов. След 9.IX.1944 г., той е премахнат и свален като професор, работи като работник и идва времето, че става спиритист, убеждава се, че има Невидим свят и накрая става последовател на Учителя Дънов. От враг става последовател. А през какви етапи е минал ще проследите по статиите, които сме публикували. В тях той е бил слуга на онези сили, които са воювали срещу Учителя. Това е обяснението. А че след това се обръща - за него има друго обяснение. Има един случай описан в „Изгревът", когато един от големите врагове на Учителя воюва цял живот срещу Него, накрая отива при Него в с. Мърчаево и иска среща с него. Учителят го приема в присъствието на свидетели, но Учителят е облечен в черен официален костюм. Всички присъствуващи са изумени, защото знаят, че Учителят никога не е обличал черен костюм и такъв никога и никой не му е ушивал, и такъв няма изобщо в гардероба Му. Това знаят всички и са поразени от тази гледка. За тяхно прозрение Учителят им казва: „Днес Господ обърна един враг, за да стане негов последовател". Ето го разрешението. Господ не забравя стореното му Зло. Не забравя, но за онзи, който се обърне към Него, на него може да оправи пътищата му. А такива случаи е имало много. Едни са описани в „Изгревът" други чакат времето си да бъдат описани и отпечатани в поредицата „Изгревът". Четвърта част са негови съвременници, превеждат от английски окултни списания и книги, кръжат около Него, но в един момент се отделят от Него, тръгват да търсят Христа в САЩ. Такъв пример е Величко Граблашев. И затова ще застъпим и него в „Изгревът", защото той се загубва след това. (Виж „Изгревът" том I, стр. 248). Пета част са представители на теософите, като Софрони Ников, които чакат Мировият Учител да дойде чрез Кришнамурти. И чак, когато през 1929 г. Кришнамурти разтурва „Ордена на Звездата" и обявява, че Мировият Учител е в България и се казва Петър Дънов, той се връща в България, но мълчи, не го оповестява, но го казва само на Георги Куртев, когато му гостува в Айтос. Шеста част са представители на теософите, като Иван Грозев, които яростно пишат статии срещу Учителя, но след разтурването на конгреса на теософите през 1929 г. в Холандия, идва в България, продължавала бъде теософ, но мълчи, защото не признава, че може Петър Дънов да е Миров Учител. Но все пак те споделят с някои теософи, и затова по-късно Софрони Ников и Иван Грозев биват изключени от теософското движение, макар че са негови ръководители цели 25-30 г. Седма част са онези, които са били с Него, но после се отделят и създават свои движения, като Александър Кръстников, който в даден момент защитава Петър Дънов, но после заема критични позиции и обявява себе си над Учителя Дънов. Ето защо и него трябва да включим в „Изгревът", за да се изуми човек на силите в превъплъщенията човешки, които воюват срещу Учителя Дънов. (Виж „Изгревът" том III, стр. 93). Осма част са онези представители на евангелистите, които са били с Него в САЩ, където се е обучавал и следвал, както и онези, които са били с Него ученици в град Свищов, в евангелското училище през 18831886 г. В повечето случаи те го възприемат като един евангелски проповедник. И само толкова. И за тях ще говорим също, когато му дойде времето и мястото в „Изгревът". (Виж „Изгревът" том V, стр. 531-533). Девета част са онези представители по Дух на евангелизма в България, като Стоян Ватралски, в истинския му смисъл. Той защитава Учителя и присъствува на един от съборите на Бялото Братство в София през 1926 г., който събор той описва и публикува в три последователни броеве на вестник „Зорница" - в броевете 38, 39,41 излезли м. септември и октомври 1926 г. под заглавие „Кои и какви са Белите Братя/ Дъновистите". (Виж. „Изгревът" том V, стр, 533-534). Десета част са уж негови последователи, движат се в неговото общество на Учителя, но всеки се проявява така, какъвто е Всъщност. Тук ще представим трима от тях. Тодор Бъчваров е писател, окултист, издава списания. За него сме подготвили специален раздел. Лазар Котев - голям книгоиздател на окултна и теософска литература. В неговия дом на вилата му в гр. Търново Учителя Дънов казва пред приятели, че онзи Божествен Дух, който е бил навремето в Мойсея, и по-кьсно в Исус Христос е същия Божествен Дух, който сега е в Него. Иван Радославов - гимназиален учител, историк с голяма култура и познания, защитава Учителя в една книга „Где е истината?" И тримата са независими с голямо самочувствие. Накрая взимат едно свое решение и решават да го прокарат и за да го реализират отиват чак в гр. Сливен, качват се на Сините камъни, където Учителят е летувал с приятели. Те му казват своето решение. А Учителят Дънов им казва, че понеже са се опитали да коригират Божественото и тримата ще бъдат наказани - един ще си замине, втория ще загуби богатството си, а третия Иван Радославов, ще умре изоставен и забравен от всички. И тримата в един момент работят срещу Учителя. В дома на Иван Радославов и в двора му се построява братския салон на ул. „Оборище" N 14, но той става причина да се продаде мястото и да се разруши салона. Ето така действува тази десета част. За Иван Радославов виж „Изгревът" том III стр. 28, том V стр. 474 -477, том IX стр. 172 -174 За Бъчваров, Лазар Котев, Иван Радославов в разказа „Не коригирай Божественото" виж в „Изгревът" том III, стр. 24, както и в „Изгревът" том V, стр. 491 за Лазар Котев и стр. 527 за Тодор Бъчваров. Единадесета част са представители на българската интелигенция, които едни са окултисти - западни или източни, други са теософи, Рудолфщайнеристи (антропософи) и тем подобни, които вървят по своя път и отричат Петър Дънов. Но накрая на своя земен път съзнанието им се пробужда, отварят им се очите и тогава виждат кой е Петър Дънов. Но опознаването е дълъг, мъчителен процес траещ десетки години. Такъв пример е българския окултист, теософ, писател Николай Райнов. Накрая на живота си той отива в с. Мърчаево при Учителя Дънов. Иска среща с него. Учителят се съгласява. При срещата си с Него Николай Райнов пада на колене пред Учителя и Му казва: „Винаги, когато съм се молил на Бога, винаги пред мен излиза Вашето лице". Учителят е строг, защото Николай Райнов десетилетия е воювал срещу Него. Учителят накрая го запитва: „Е, рекох позна ли ме?" „Познах те. Ти винаги си бил мой Учител от край века, та до край века". „Да винаги съм бил твой Учител, но не винаги ти си бил мой ученик". „Учител мой, Бог мой" - извиква Николай Райнов. Тогава Учителя му подава десницата си и той я целува. А присъствуващите на срещата стоят, гледат и не вярват на очите си, слушали са и не вярват на чутото. Как е възможно това всичко да се случи пред техните очи и уши. Да, било е възможно. Дванадесета част са представители и ръководители на големи духовни движения. Един от тях е Рудолф Щайнер - той признава, че Учителя е в България и праща Боян Боев, който е студент при него да се върне в България при Петър Дънов. Другият е Седир, голям френски окултист, който преживе го познава, признава, пише книжката „Учителят", която Учителя Петър Донов леко я редактира и се отпечатва, като не се отбелязва името на Автора. Третият случай е Кришнамурти - водачът на „Ордена на Звездата на Изток", който теософите са го готвили да го правят и провъзгласят за Миров Учител. След като Магдалина му предава писмо от Учителя, както и Атанас Димитров, също му предава писмо от Учителя през 1929 г. тогава той обявява, че не е той чакания Миров Учител, а Мировият Учител вече е в България и той се нарича Петър Дънов. За това виж „Изгревът" том I, стр. 245, стр. 274, стр. 280, том III, стр.77. Тринадесета част са неговите последователи в Школата от 19221944 г., както и от 1900-1922 г., така също и от 1945 до 1990 г., и от 1990 г. та досега и до веки веков. Тук, където се е давало Словото на Бога чрез Всемировия Учител Беинса Дуно. Тук е Школата на Бялото Братство. Тя е едновременно в Божествения свят, в Духовния свят и има проекция на земята. На земята тя създава „Изгревът" - за да се реализира тази Школа. А където е „Изгревът" там е седалището на Бялата и Черната ложа. А щом има Бяла ложа на Изгрева, тя ще да има свой Учител. А щом има Черна ложа - тя също има свой Учител. А щом има двама Учители, ще да има и за двамата ученици и последователи. И така едните последователи на Учителя Дънов са представители на Бялата ложа, а другите са слуги на Черната ложа. Ето тук на „Изгрева" са истинските врагове на Учителя Дънов. А защо? Защото те разрушават отвътре Школата на Учителя. Примери и доказателства. Ето ги. Представителите на Черната ложа и техния Учител промениха Словото на Всемировия Учител на Вселената - Беинса Дуно. Те го отпечатаха променено по негово време и от 1945 до 1950 г. Доказателствата са налице в отпечатаните книжки и запазените оригинали. Те промениха песните Му, Паневритмията, създадоха устави, Братски съвети, че Върховен Братски съвет, правеха опити и правят и днес да се регистрират като организация, та да направят от учението му църква и накрая да го превърнат в религия. Ето това са истинските врагове на Учителя Дънов. Затова той се обръща към тях с думите: „Мои мили злосторници на света", които думи сме публикували в „Изгревът" на подходящо място. И ето защо това трябва да се напише, за да се знаят как са протекли Силите на Злото в събития, задвижили лица, земни власти и меча на Кесаря. Защото Силите на разрушението се ръководят от Духът на Заблуждението т.е. от Духът на Антихриста. Учението на Учителя Дънов е в Словото Му, което е Сила и живот. То е Дух и Истина. То е Слово на Бога Живаго. То е дадено и отпечатано. А „Изгревът" е летопис на времената, събитията и на человеците живяли по времето на Учителя Дънов и Неговата Школа. Амин. В „Изгревът" са застъпени представителите и на двете ложи. Над „Изгревът" стоят два архангела, които държат по един меч в ръката си и посичат всеки, който воюва срещу „Изгревът". Единият архангел е служител на Бялата ложа и посича онези от тази ложа, които отхвърлят и воюват срещу „Изгревът". Другият архангел е служител на Черната ложа и посича онези от тази ложа, които отхвърлят и воюват срещу „Изгревът". И така „Изгревът" е охраняван от тези два архангела. И който воюва срещу Изгрева ще бъде посечен. Примери досега има много. Така навремето един от художниците на Изгрева Михаил Влаевски е нарисувал две големи картини на два архангела, които с меч и копие поразяват и унищожават Змеят на Злото. Те са били поставени отвътре на вратата на салона, където Учителя е давал Словото на Бога. Там са били и всички ги виждали при излизане. Сега там ги няма, защото всичко е разрушено. Но тях ги има. Но те са поставени сега за стража и Божи меч в поредицата в „Изгревът" и над „Изгревът". Бележките „Иван Толев и Изгревът" бяха написани на 7-8 май 2002 г., на третия ден на Великден, а в същия ден бе празника „Гергьовден" и на 8 май 2002 г., когато окончателно бе подготвен този материал. Вергилий Кръстев 12.00 часа 08.05.2002 г. София ------------------------------------- [1] Напоминания I, гл. 25 и 26, стр. 47 и 48. Перевод доцента П. Пономарева. Казан - 1904 г. [2] Вж. статията му в тази книжка върху преживяването. [3] Европейските учени отдавна и експериментално са доказали възможността де се превръщат елементите съгласно основното начало за единството на материята. Председател на алхимическото дружество във Франция, г. Жоливие-Кастело, в много свои научни трудове; както и Жан Беерел в книгата си „La Radioactivite et transformations des elements" дават ценни сведения по тоя предмет. Разбира се всичко това е terra rncognita за „българските учени", които дращат в долните етажи на вестниците, вместо да се занимават сериозно с науката. [4] Нека отбележим тука, че теософията съвсем не е дъновизъм - доморасъл, възникнал върху почва та на медиумизма и спиритизма и това, което се пише във „Всемирна летопис", орган на дъновистите, не засяга и теософите. Теософията има за задача не да събаря, а да изгражда, и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията; това би било contradictio ia aajeclo. Лошо са осведомени противниците на теософията. Но така е когато пишеш за математика, без да си математик, или за музика без да си музикант, или бидейки биолог пишеш за...мистика. [5] 3а теософията плътта не е презряна, защото иначе прераждането не би имало смисъл. Може да има някои секти, които да изтезават плътта си в името на духа, но това е едно недоразумение. Наопаки, тялото е най- съвършеният инструмент на духа, то е храмът, в който се извършват тайнството душата, и в който ние получаваме просветление. Не напразно апостол Павел казва: „Вие сте храмове, и Дух Божий живее във вас." Същата мисъл изказва и Новалис в своите фрагменти. [6] Очевидна истина, която не може да се докаже или с други думи - неизвестно. [7] Нека не се плашат някои, че теософите замислят някаква coup d'etat. То е много наивно - не е този пътя за обновата на едно общество. Източник: <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/17742-i-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%B5%D1%84%D1%80%D0%BE%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0/#gsc.tab=0&gsc.q=%D0%92%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B0%20%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%20%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%20%D0%A2%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>III. ИВАН ТОЛЕВ И „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ НА „ИЗГРЕВЪТ"ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ</a> <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/forum/414-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%BE%D0%BC-15/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>Изгревът - Том 15</a>

НБ - Неделни беседи (1914 г. до 1944 г.)	Хронологичен списък	Азбучен списък
СБ - Съборни беседи (1906-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ООК - Общ Окултен клас (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МОК - Младежки окултен клас (Специален клас) (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ИБ - Извънредни беседи (1897-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
КД - Клас на Добродетелите (1920-1926)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МС - Младежки събори (Съборни) (1923-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
РБ - Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
УС - Утрини Слова (1930-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БС - Беседи пред сестрите(Четвъртачни беседи) (1917-1932)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БР - Беседи пред ръководителите (1921-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ПС - Последното Слово (1943-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък