НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици

23.02.1923г.


<p style="text-align:center;"><span style="color:#000000;"><span style="font-size:24px;">Учителят е на екскурзия на Витоша </span></span></p> <p style="text-align:center;"><span style="color:#000000;"><span style="font-size:24px;">с група ученици</span></span></p> <p><span style="color:#006400;"><span style="">Спомени на Олга Славчева</span></span></p> <p> </p> <p style="text-align:center;"><span style=""><span style="color:#000000;"><span style="font-size:24px;">2.1.5. 23 февруари 1923 г., [Витоша]</span></span></span></p> <br><p><span style="">Проливен дъжд от вечерта предупреди страхливците да си останат у дома. Но чудо! Когато се огледахме на сборното място, числото на тия що се отрекоха да дойдат се удвоило и утроило!</span><br><br><span style="">Изгазваме софийската кал и навлизаме по Драгалевското шосе. Крайпътните вадички съвсем размразени, сега свободно си течат и весело гонят своите кристални води. Преваляваме селото. То спи дълбок сън, не го будят ни псетата, излезнали да ни посрещнат с весело извити опашки.</span><br><br><span style="">Кичурите по пропукания воденичарски улей станали още повече и по-големи. Колко са хубави! Приличат на черковни полюлеи, блеснали от рубиновия изгрев. Ето го Слънцето, цяло веч. Наднича из зад бялата кадифяна завеса на Стара планина, усмихва се на природата и бавно, бавно се издига по своя път. Тишина. Не, не - чудна горска песен. Пее вятърът, пеят водните струи, чучулигите, блясъкът на снега, голите напъпили вейки, цели прострени към Слънцето.</span><br><br><span style="">Възлизаме. Вятърът се усилва. Той се превръща на стихия, на буря, на ураган. Грижа ли го е него, че ни поваля доле и ни търкаля по снега. Но дали се плашат екскурзиантите! Пази Боже! Приличат на млади бойци, които вместо да се плашат от боя, налитат към него с непреодолима сила. Лицата им сияят. Чува се весело провикване маршова песен. Между нас има старци и деца. Не мож ги различиш по радостния блясък в очите, по бодрия вървеж. Слънцето грее над нас. Няма пред него ни мъгли, ни облаци. То обилно, с две шъпи сипе бисери и елмази по снега и лъха от висинето смях и закана към нас. Закана? Защото вятърът не спира, бурята се увеличава и студът нараства с неимоверна сила.</span><br><br><span style="">Доле градът едвам се вижда. Само златните кубета на църквите показват, че доле има човешки същества. Горският ураган започва здраво да ни тупа. Колко пъти, заваляни от тоя силен юнак падаме и ставаме, и какво би станало от нас, ако не беше този сняг, по който падахме като върху мека постеля!</span><br><br><span style="">Ето този млад левент как се е вчепкал в шубраките и не ги пуща. Ето ги млади и стари, вкопчани един в друг, неволно събрали се накуп от разлуделия се вихър. Някъде хвърква шапка, някъде се откъсва кошница с чайни принадлежности и по воля се изтърсва по заледения сняг. Но палтата здраво се закопчават, шапките се превързват с кърпи. Крачките се правят широки, бавни с помощта на дългата гега.</span><br><br><span style="">Наистина планината палаво си играеше с нас, като не мислеше скоро да свършва...</span><br><br><span style="">Брули вятъра, не жали. Някой тича за калпака си, някой се мъчи да стане от снега отново повалян от вятъра.</span><br><br><span style="">Но Учителят е всред нас. Ние не се боим. Всичко с Него леко се понася. Ето, нещо тихо говори Той с един млад офицер. Последният се отдели и отлетя нанякъде. Ние се сбрахме около Учителя - уверени и радостни, че пак нещо хубаво ще стане - въпреки всичко. След малко младежът пристигна. Каза, че отсреща под рида е завет. Учителят го пратил да провери. Тръгваме. Вече здраво се опираме на тия упорити планински шегобийци, които искат да се посмеят с нас. След още падания, ставания и буен смях, ние сме на завет. Изведнъж шегаджията вятър - прелетя високо над главите ни и се спотири по долината да ни търси. Но, ние сме на безопасно и вече се греем на новия запален огън.</span><br><br><span style="">Чайникът пак запя и напълни чашките ни със спасителна топлина. С каква сладост пихме чая си, с какво настървение, като добри бойци след победа, унищожихме всичките си хранителни припаси.</span><br><br><span style="">Слънцето пак тъй ярко грее от висините, като се правеше, че нищо не знае за тупаницата що ядохме от бурята.</span><br><br><span style="">Превали пладне. Вятърът утихна. Изкачваме равна поляна и почваме да правим гимнастически упражнения. После изпяваме множество песни. После отправяме благодарствена молитва и почваме да слизаме.</span><br><br><span style="">Дълга върволица се проточи надоле. Нозете ни вече гмичкат по разтопен сняг, а пред очите ни незабравима гледка: на североизток - се белее и блести в слънце Стара планина, на югозапад Люлин като кристално цвете се издига към висините, на югоизток нов хор от планини носи на възбог своята хвалебна песен. Витоша - грандиозно укрепление изпровожда кротко своите бойци, които днес опитаха нейните тупаници.</span><br><br><span style="">Градът блестящ, нов и чист, като окъпан сияе в долината, подобно приказно царство.</span><br><br><span style="">Ето ни минаваме Драгалевци - преваляме доволно разкаляния път и влизаме в града.</span><br><br><span style="">Обръщаме поглед към Витоша - тя все тъй чужда и далечна пак си остана, както винаги, за всички, що далеч от нея живеят, но ние носим в сърцата си красивите животворни страници от нейната велика книга, що крие вълшебни хубости и тайни.</span></p> <p> </p> <p><span style=""><span style="">Изгревът - Том 26<br><a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/27368-215-23-%D1%84%D0%B5%D0%B2%D1%80%D1%83%D0%B0%D1%80%D0%B8-1923-%D0%B3-%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%88%D0%B0/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>2.1.5. 23 февруари 1923 г., [Витоша]</a></span></span><br>  </p> <br />


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ