Екскурзия до Сливен - Сините камъни на група ученици (без Учителя)

1.08.1923г.

Екскурзия до Сливен - Сините камъни на група ученици (без Учителя) Тази екскурзия е записана от Олга Славчева. Участват група ученици, работили в комуната в Нова Загора. Учителя не е с тях. 1. <a target="_blank" href='http://beinsaduno.bg/index.php?/topic/250-1923-08-01-%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BA%D1%83%D1%80%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%BE-%D1%81%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D1%8A%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%B0-%D1%83%D1%87/#entry603' class='bbc_url' title=''>Сините Камъни (Стара планина), 1-3 август 1923 г., гр. Сливен</a> 2.1.9. Сините Камъни (Стара планина), 1-3 август 1923 г., гр. Сливен Фараонът на „кумунта” [„кумунта” - комуната] в Нова Загора ни позволи да се отлъчим за няколко дена от тухлената му фабрика в която работехме ние, тримата носители на новите идеи, които нас млади, неопитни идеалисти, той просто задигна и ни отведе със себе си, за да покажем на работниците му как се работи по новото учение, сиреч безплатно. И така, желаната дата дойде и ние тръгнахме. Напуснахме града в 2 ч. след полунощ, при звездно небе и ето ни, Генчо - художник любител, Елиезер - кабалист и мойта милост се запътихме към прохладните планини, да си отпочинат пръстите ни от модерната цигларница на М. Сандев. Тръгваме тихо, сякаш ни е страх да не се издигне над нас косматата му ръка и да ни върне отново в „опитната” му станция на безпарично работене и слугуване... Нощ. Звездите примигват отгоре, сякаш следят самотните ни стъпки в хладната августовска нощ. Те са вечни спътници на всички пътуващи, неми свидетели на всяко човешко деяние. Пъхва ни утринната ведрина и топъл лъх от обширното тракийско поле, което се разстила пред нас. От ляво, като безкрайна кривулица се отделят тъмните очертания на „Средна Гора”. Нейните върхове са нежни, заоблени, сякаш дворциижилища само на царкини. И не е за чудо моето сравнение да е правдоподобно, защото и сега по „Асарка”, „Вран Камък”, „Св. Ана”, „Св. Никола” са пълни с развалини от старо време, когато владетелите са бягали към върховете и там, защитени в естествени укрепления са уреждали своето щастие... Нижат се километри след километри; пътят неусетно се изминава при оживения разговор за древните мъдреци: Сократа, Диогена, Епиктета, Марк Аврелия, Платона... Елиезер ги познава. Знае приликите и разликите им; а и ний с Генча не сме съвсем боси по въпроса. Аз даже помня цяло изречение от Епиктета: „Всичките ни страдания произтичат от нашите непостигнати желания; тогава нищо не ни остава, освен да се освободим от нашите желания.” Почваме да спорим върху точката „да не желаем”. Но дали нищо не трябва да желаем... Не ми е ясно. Тук на помощ ни идва „Учителя”. Той казва, че трябва да желаем да развиваме своите дарби, трябва да желаем доброто и прекрасното да живее в нашите души, трябва да обичаме просветата, изкуството - дори да се стремим към безсмъртие, както са ония там горе звезди, които сякаш по-ярки стават при нашия задушевен разговор. А Толстой! Тук Елиезер [Коен - виж “Изгревът:, т. VII, с. 288-292; т. XVII, сн. 18] е в своята стихия. Прочел е почти всичките му съчинения: романи, драми, разкази, „Моето детство”, „Молитвата му”, „Изповедите му” и всичките му философски размишления. За Елиезера той е най-големият духовен гений след Христа, който е дал разрешение на всички нравствени проблеми. Позволявам си да му оспорвам малко, защото не всичко у него е разрешено по съвършената етика. Например той във „Възкресение” „спасява” Маслова, като кара разкаялият се изнудвач да се ожени за нея. Нима това е разрешение на тая проблема? Нима изтерзаната душа на Маслова би забравила мъките и позора в обятията на тогова, който ги е причинил? Нима не можеше Толстой да насочи Маслова към беззаветна служба на човечеството - Бога. И ми се струва, че Толстой много го усуква, когато иска да каже нещо. Предпоставките му за един очевиден извод са много дълги, нагласени, драматизирани. Елиезер негодува. Нищо не съм разбирала - плитко съм разсъждавала... Генчо [Алексиев, художник] се намесва, като казва, че ако спорим тъй ще докараме някой дъжд... Небето се развиделя и природните картини явиха своята красота в естествените свои краски. Звездите като книга се навиха към единия край и отвориха пътя на слънцето. Пътят ни извива край ожънати нивя, зреещи мисири и бостани. Отминаваме с. Попово и там, още върху средногорски възвишения посрещаме изгревът на слънцето. Далече в полите на Средна Гора се белеят спретнатите къщурки на селата: Мехрем бей, Чифлика, или Старо село, както му казват. Природата е китна, зелена. Дърветата хвърлят широка благодатна сянка, но ние безспирно вървим под ярките лъчи на палещото слънце. Сякаш то ни пита; „Къде отивате, млади хора, какво ви зове към Стара планина?” - Зоват ни високите й върхове, чистия й въздух, росния й здравец, тайните й, хайдушките й легенди, песента на Ботев, душите на нашите родни апостоли и борци за свободата. Зоват ни зелените й морави с чудни цветя, гъстите й гори, гдето извират кристални извори. Наближаваме Сливенските минерални бани. Отбиваме се и след малко излизаме от там освежени, отпочинали, сякаш не сме извървели този дълъг път. Свършва се вече Средна Гора. Тя остава след нас, дето се вика с подвита опашка. До тук е нейното царство. Пред нас е „Бащица наш Балкан”. Пред нас е легендарната планина на толкоз наши и чужди подвизи. Върховете й са покрити с гъсти гори, а полите нашарени с лозя и градини. Тук-таме се мержелеят малки селца, които сякаш протягат към нас своите братски ръце: „Елате, елате при нас!” Часовете се нижат един след други, пътят ни все извива край нови села и колиби, които удвояват силата ни, желанието ни да достигнем час по-скоро любимата планина. Ето ни край един бостан. Никой го не варди. А по него натъркаляни дини, коя от коя по-големи, по-привлекателни. Сядаме до оградата му и чакаме стопанина. Подвикваме няколко пъти, но той не се обажда. Тогава ставаме и поемаме пътя. Но той, сякаш от земята изскочи, върна ни в бостана си. Купихме си една хубава голяма диня. Платихме я на добрия човек, който като видя, че сме добри хора (и фараонът на „кумунта” ни хареса) не искаше да вземе пари от нас. Но само като ги прие, ние решихме да „теглим ножа на динята”. - Рубин! - възкликвам аз. - Нар - поправя Елиезер. - Абе, диня е, я яжте, че ще я изям самичък - вика Генчо и почва да слага в жадните си уста големи сочни парчета. Към върха, към Върха - зовем ние и по триъгълник отново се движим към приказната планината. Зад нас изгърмоти празна каруца. Младият колар я спира и ни кани да ни отведе до Сливен. Накачихме се с ура! Какво щастие! За миг сме при лимонадените му шишета. Сядаме върху газени сандъчета и почваме гордо да оглеждаме околността. Ето го и Сливен. Сгушил се той в скутите на планината под лъчите на заника, сякаш си отпочива от дневния труд. Срещу нас лъха вече здравият планински ветрец. Скоро ногата ни ще стъпи на този приказен Балкан, на тайнствените „Сини камъни”, върху които са отбелязани толкоз човешки съдбини. Младият момък ни разправя, че на Сините камъни ще видим голяма каменна халка, която някога си, когато тук доле било море, на нея гемиджиите завързвали (гемиите си)... корабите си и тук дето гърмотят сега железните колела на каруците, тогава е било морско дъно... Тогава людете били същински великани и по цялата тракийска долина се биели вълните на бурни морета... Да, вредом гдето сега се шири тая плодородна низина с нейните живописни села и градове е било обширно и неизмеримо морско дъно, където никому не е било угодно да надникне. Слизаме на прашния път. Дирим нашите съмишленици, гдето след малко сме приютени с топла вода за пиене, приятна вечеря и място за почивка. Но още среди нощи сме пак на крак и потегляме по сипеите на прочутите „Сини камъни”. Да, те са сини, защото са голи и се ронят опасно под нозете ни. Навярно те някога са били „зелени”, но топорът ги е оголил и ги е направил скривалище само на гущери и змии. Заспалият град остава под нозете ни. Ние пъплим по голия гръб на планината, а над нас се разстила Божественото небе. Тишина и покой. От тук като че ли се чува говорът на златните звезди. Цялата природа се вслушва в техния нежен шепот и слухти за чудните слова. Внезапно една от присъединилите се към нас туристка запява с топъл мощен алт: Аз се чудя на земята Колко хиляди души, Ражда храни и отглежда Като майка най-добра. Аз се чудя на небето Колко хиляди души, Светят нощем тихо, ясно А всред тях, луна блести. Тъй като гледам, аз усещам, Колко Господ е велик И към Него се обръщам С любов и поглед мил. Сякаш тая песен се отделяше от планината: от ронящите се сини камъни, от шубрачките, от стръмната пътека, от звездите, от планинските върхове. Тая песен я пееше земята и небето. А едно сърце изпълнено с безкрайна любов и признателност към Твореца, от възхитеното до сълзи сърце е стъкмило тая наивна, но сърдечна песенчица, за да излее, що годе своята радост и своето възхищение. Като жертвен пламък, като кандилно блещукане галеше песента гори, сипеи, звезди и сърца. Не, няма смърт! Щом като има красота и има кой да я усеща и да й се радва, смъртта е изключена. Тъй си мислех, слушайки вдъхновената певица и душата ми се пълнеше със сладка нега. Вървим бавно. Спираме се, оглеждаме се. Къде първом да гледаме? Небето ли с брилянтните звезди, или благоуханната планина, която започна вече да разтваря пред нас китни страници. Небето почва да бледнее - хоризонтите се очертават. Съзира се вече гордата глава на „Чаталка” и острия връх на „Кутелка”. Изглеждат тъй близко; сякаш да посегнеш и ще ги стигнеш. Но, нижат се часовете, а те са още далеч от нас, далеч от уморените ни вече стъпки. Далече доле са вече сипеите на Сините камъни, а ние вече лазим из дивни, разкошни коридори на обичната планина. Пред очите ни - разкошен парк от големи, красиви дървета, все по-гъсти и по-гъсти. Тук-таме из тях надничат грамадни скали, прилични на спящи фараони. Техните грамадни глави изсечени от времето върху скалите са обърнати някои към страхотни долове, други към върха, сякаш смразени от някое внезапно чудо. Или, може би чакат чудно възкресение отново да оживеят и да издигнат властен глас. Но едва ли ще дойде за тях това „време”. Времето на фараоните е минало отдавна и ако има още някой останал, и той трябва да отиде в забвението. Пък ако да биха оживели отново, би било напразно, защото ние не бихме ги вече разбрали, а и те не биха ни повярвали... От ляво - вековни гъсти гори. Кривулим, кривулим и Чаталка все далеч и далеч. Небето е вече съвсем светло - нито една звездичка. Върху долината падат розови лъчи. Ах, ще изпуснем „Изгрев” от Чаталка. Хе там в далечината пасе стадо овце. Те изглеждат дребни като бубулечки. Близо сме. Небето пламва в розови лъчи. Слънцето ни изпревари тоз път. То целуна високите върхове и земята затрептя от радост. Чаталка! Слънцето ни чака наполовина измъкнало глава - да го видим. Колко е хубаво! То тук прилича на млада невеста със своята красива народна носия, със своите китки и пера по главата, и нанизи на бяла гушка. Природата се къпе в пурпурни лъчи. Ето ни на Чаталка. На огромната прекрасна Чаталка. От нея се вижда цялата низина - далечна, тайнствена и чудна. Колко е хубаво! Струва ми се, че това е една от най-красивите планини на света и Чаталка една от редките хубавици. Привет на тебе, скъпа Витоша, на тебе непознати още за мене Мусалла, за тебе приказни „Дуван Капя”, издигнал прекрасно чело всред Средногорското царство. Привет! Привет! Как фучи вятърът и се бие в скалите като мощна водна струя, падаща от високо. Как реве тука той, като че хиляди бойни тръби, като викът на Хаджи Димитра, зовящ от тука към свобода поробените си братя. А може би планината си говори винаги така - или пък това са стари хайдушки песни; когато тук се събирали свободолюбиви сърца и върху тая дооблачна вие са чертали съдбините на своята родина. Стоя върху Чаталка. Викат ме, не слизам. Заслушана, възрадвана и възхитена стоя, и слушам буйния говор на вятъра, който се бие в скалата, шепне и крещи едни и същи думи. Искам да разгатна тия думи... Сякаш долавям, че той шепне славни бъднини на малкото племе, плъзнало от двете му страни - до Дунава и Бяло море. Какви са тия човекоподобни скали? Какви са тия царе и царици, като че застинали от ужас, взрели очи в страшното развълнувано море. Като че ли долавям още нещо в това виене и свистене на вятъра, че тук преди стотици хиляди години, цъфтяла чудна непозната нам култура, че по билото на планината се издигали приказните жилища на човеци гиганти, които били добри и хубави, като самите ангели. И между тях е стоял пакУчителят-Вечният приятел на човека, заедно със стари и млади, учил ги е както днес на великите Божии закони. Тук имало певци и певици, чиито гласове достигали звездите. Техните песни омайвали всички земни твари и могли да възкресяват мъртвите. Имало музиканти велики и славни, които само върху откъснат от дървото лист са могли да възпроизведат най-омайната музика, непозната днес на земята. По планини и долини течало мляко и мед. Тогава върховете били още по-високи и „ти, девойко, седиш на подножието само на тия минали, недосегаеми исполински върхове”, шепнеше ми вятърът. Слушам го с притворени клепки, да не избяга чаровния шепот на вятъра - конник хилядокрил... Домовете им били тогава слънчеви спектрални фокуси, всред райски цветя и хубост. Викат ме за „Малката Чаталка”. В душата ми още ехти шепота на вълшебния конник, който още ме носеше на своите криле. Нозете ми слизат, а душата ми остава там горе, при Голямата Чаталка... Хаотично преплетени върхове и долини покрити с вечна зеленина. „Равна река” като някакво истинско чудо, подобно небесно видение блика от земята и тича в мощна река. Колко е хубаво! Просто не мога да се помръдна от възхищение! Тя извира от сърцето на Балкана доброволна чиста жертва за човека. Вървя нататък, а в душата ми този чуден образ на „доброволната жертва”, на този Добър Дух на Планината, на това неоценимо природно благо. Пътуваме към изток по билото на Сините камъни и разполагаме стан в едно поетично гнездо от високи стройни дървета и сенчести храсти. Лягаме върху нажежените от слънчевия пек скали, унесени в сладка дрямка. Дишаме чудесен въздух, напоен от аромата на безброй цветя. Гойни стада подрънкват далечни звънци, затънали в буйни пасища. Слизаме нататък - при звъна на стадата. Всред вълшебна полянка налягали овци, а всред тях високата фигура на старец овчар. - Запознаваме се. Той е навъсен като самия Бог Марс. - Дядо Никола се казва - смекчават се малките му сини очички из под нависналите му рошави вежди - акранин [акран(ин) (тур.) - връстник] бил на Хаджи Димитър - приятел на Панайот Хитов - говори драгият старец, приведен вече от своите 85 лазаря. Да, той с 500 души само се борил с 10 пъти по-много душмани. Изведнъж грабва ръката ми и ме повежда към някакво скривалище в скалите. - Тук се кри хаджията, тук - каза дядо Никола и в гласът му затрепка нотка на обич, на скърб, на дълбока почит. - На пакост го хванаха агаряните, изведнъж изкрещя той, сякаш да задуши в гърдите си една безкрайна жал. - А какъв мъж беше този Хаджията - внезапно извика дядо Никола и в погледа му пламна възхищение и жалост за добрия стар другар. - Где ги вече такива хора? - закрещя сърдито старецът. - Няма ги, няма ги! Сега има само измет, туй не са хора! А тия вашите божем учени ли са? Тия що правят да се карат хората и да се мразят. Тия учените, ще се изметат като плява, викаше разбунтувания дядо Никола, мястото им няма да се види! Дордето учения не купи от простия, не е учен, нищо не е. - Четиридесет години, казва той - дядо ти Никола учи по звездите. Лежа върху тия скали зиме и лете с овците, гледам звездите и зная коя звезда от къде иде и накъде отхожда, а вие що знаете от книгите? Нищо, нищо, прости, прости сте, нищо не струвате, сърдито надигаше дядото и стискаше почернялата си ръка с издути като върви жили. Сините му очи грозно святкаха. Сякаш мълнии от гняв и мъка по нещо, което само той познаваше... - Ах, тия, лъжците, тия дето пишат у книгите та лъжат хората и тия крадците, да ми са в палчата (шъпата), че да видят дядо ви Никола как ще ги узаптиса. И дядо Никола разтвори широките си мазолести длани, готов да стисне за вратовете целия деликатен учен свят, който не води човеците по правия път, ами ги заблуждава. - Ще избеся от всички по петима, па другите като видят, нека му мислят. Да, защото ние вяра нямаме. Това вяра ли е, гдето едни се тъпчат до пукване, а други мрат гладни. - Чифутската вяра е най-хубавата, аз да ви кажа, у тях сиромаси няма - помагат си. Може би не всички бяхме съгласни с мнението на дяда Никола за „чифутската” и другите вери, но мълчаливо изслушваме буйния му монолог, защото, знам ли, чепата тояга е в ръката му, може да я стовари по гърбовете ни. После се поукротва. Вижда, че го обичаме, че не се смеем на думите му, че даже го почитаме и почва да ни разправя за Панайот Хитова, който завел делегати селяни при Руския цар да просят освобождение от робство. Приел ги Руският цар, изслушал ги и казал: „Ако искате пари -да ви натоваря със злато, само идете си и не ми закачайте народа!” Но тия наши българи с червените пъстри салтамарки и широките набръчкани гащи, с ония ми ти торбици през рамо, снемат калпаци, падат на колене си и с плач се молят, че те не искат ни злато, ни сребро, че тяхната татковина е богата на всичко, но те просят свобода за своите поробени и поругани майки и бащи, невръстни братя и сестри. Тогава царят плакал с тях и казал: ,Да бъде!” Високо се повдигаха развълнуваните старчески гърди на дяда Никола. Той се давеше от дребните си бързи сълзици, що се ронеха по набръчканото му с безброй чертици и линии лице и капеха по бозавия му елек и изгорели чопорести ръце. Плачеше този мъжага планинец, кален в много бури природни и житейски, и цял се тресеше от вълнение. Какъв мощен дух се криеше под тази абена салтамарка. Какво лъвско сърце и смел ум. И върху набразденото му лице времето бе оставило своите дълбоки исторически белези, както и върху скалите на тая чудна приказна планина. Но кой можеше да дешифрира и едното, и другото? Разделяме се с дядо Никола. Не, струва ми се, че той е вечно жив и тъй ще си остане, както легендарния герой Хаджията и Панайот Хитова. Според него си представям мислено и другите - акраните му -светците и апостолите на нашата скъпа свобода. У всички виждам този героичен плам, тая любов за служене на род и родина. И право казва дядо Никола, че сегашните хора са книжни човечета, които с разгулен живот и крива насока гасят божествения пламък в себе си. Докато не пламне този огън отново и не се възродят пак гигантите, които нашата майка българка е отхранила някога. Пътуваме през обширни полета здравец, що ни стига до коленете и наближаваме Куш-Бунар [изворът - виж “Изгревът”, т. XXV, сн. 67]. Това е една райска местност, едно светилище на планината. Само в едно въображение може да съществува подобна картина. Сякаш се чува и чудна музика, сякаш на възбог се носи кадилния [мирис] от благодатната майка земя, напоена от присъствието на възвишени същества. Ето ги вълшебните 5 извора, изврели като петозарна звезда. Преди няколко години тук е идвал Учителя и ги е оградил с големи камъни. Тука било мочурище, но той намерил тия пет туптящи сърца, изкопал ги, оградил ги, съединил ги едно с друго с дълбоки вади и от това някогашно мочурище сега е направил а природата райски кът. По дъното им лъщят бели камъчета. В тях се оглеждат треви, цветя и лазурно небе. У тях идват да пият дивеч, а може би вълк и мечка стръвница. Може би и нежна сърничка оглежда в тях милото си лице, кротките си очи. Птиченце си пълни клюна с нея и подскача ободрено от клон на клон. Така съединени тия пет извора дават началото на силен планински поток, що непрекъснато пее и огласява Кушбунарската долина. Няколко чифта ръце пак се заемаме да ги попречистим от повалени камъни, клечки, листа, тиня. Те сякаш ни благодарят, сякаш ни се усмихват под настъпилия здрач. Откриваме още едно гнездо - извор - не по-малък от другите пет. Заемаме се с него. Копаем го,, ограждаме го по образеца на Учителя. Наклаждаме буен огън. Накамарваме отгоре му цяла могила сухи дърва и лягаме край него. Бурни искри политат възбог и пращят весело. Спим като убити. Над нас греят звезди, из гората бучи вятърът, сякаш че ни успива. У зори, тичаме към скалите за Слънцето. Но и днес го изпуснахме, и днес се лишихме, а може би кой знае до кога, да видим изгрева от Стара планина, този същия, който ни се явява гледайки го от Витоша мила, а също може би и от Рила. Слънцето, подобно пламенно рубиново кълбо вече е изплавало на хоризонта и позлатяваше мощния гръб на планината. Колко е хубаво! Качваме се по живописните скали нашарени с мъх и лишеи. Техните чудни шарки изглеждат тъй стари, както и самата майка земя. Върху тях природата, тая велика художница бе изобразила чудати образи на човешки лица, на йероглифи, жигосани с огнено длето черни слова върху измития камък. Кой може да ги прочете? Скали натрупани една върху друга равно изрязани като гигантска библиотека. Кой може да знае какви скрижали крият те, какви чудни съчинения на човеците гиганти. Величествени библиотеки с огромни каменни папируси - летописи на природата, която отбелязва миналото и чертае бъдещето? Стоим върху тия вълшебни скали и духът се носи волно по тия тайнствени места, където въпреки всичко пак душата му се радва и възхищава. Връщаме се. В котлето кипи козе мляко. Правим попара в него с хубавия бял хляб и сърбаме всички заедно. Излизаме от Куш Бунар. Оставяме зад гърба си това чисто светилище, което надали ще видим някога. Възлизаме по билото на планината. Тук гората става по гъста и по-гъста. Вървим по равна пътека към „Българка”. От двете ни страни гъста непроходима гора. Но това не е пътека, а път, по който навярно и колари могат да минат. Срещаме турци дървари със, своите малки магаренца. Те крадат дърва и ги продават на тия, които до вчера им са били роби... По някой път широка вълшебна ливада се открива към слънцето с хилядите си цветя и билки. Сякаш гората гледа към небето. Тук-таме, пакостна ръка е клала огън в коренището на мощен дъб и той е почнал да съхне... Брадва не веднъж е правила опит по гладка и грапава кора на дърветата. Отделям се от групата, която бе изключила от разговора си древните и съвременни мъдреци, а включила сега кулинарното изкуство. Гората ми подаваше своите поетични ръце и ме зовеше напред. Събух се боса и тръгнах по нагорещената пухкава земя. Приятно пареше тя нозете ми, защото сключените горе тук-таме мощни клоне на дъбове и букаци докарваха хладина. Из гората налягали повалени дървета. Някои от тях са вече изгнили. По тях растат треви, цветя, здравец. Приличат на мечки - полегнали -жадни за стръв. По някои от тях дебел плюшен мъх кани за почивка. Чуват се близки удари на брадва - турчин сече дърва. Аленият му фес се вижда през зелените клони. Лицето му е остро, слабо, хищно. Може би ще ме убие. Сама съм. Знам ли, да не кипне завчас агарянската му кръв и ме претрепе тук мене невинната - млада и зелена. Разтрепервам се. Слагам се тихо зад един дънер и се мъча да не правя шум. - Ще дочакам нашите - мисля си и треперя. До мене лежат дънерите на „мъртвите мечки”. Изведнъж си спомням думите на Учителя, който казва, че ако те срещне мечка не бягай, ами я помилвай по козината. Неволно се изсмях на себе си - страхливка! Уплаших се от един беден дървар, ами я да е жива мечка. Ставам и си казвам: ’’Боже, ти напред, аз по тебе!” Тръгвам. Стигам до турчина и го поздравявам. Отвръща ми човечеца и продължава да чатка след мен по младите фиданки. Тръпки лазят по гърба ми. Ами ако се затече след мене, ако се втурне като някоя хала и ме посече на парчета!? Нищо подобно. Сядам на припечно и чакам тия с „кулинарното” изкуство. Ето ги, задават се с весели глъчки. Дочаках ги с истинско облекчение. Питат ме с кого съм минала от тука. Казвам - сама. - Не, казват, ние питахме турчина дървосечец, дали не е видял тука да мине преди малко една мома. - Да, но две бяха. Турчинът видял в мене не една, а две жени... Смяхме се по пътя, тълкувахме го. Едни казват, че и турчинът се уплашил от мене, други, че се е припознал в раницата ми, трети, че Бог ми изпратил въплотен ангел пазител. Равен път към Българка. Тук там се откриват живописни поляни с избуял риган и безброй още тревички, билки и цветя. Иде ти да се излегнеш там, само небето да гледаш - лазурно и чисто, и никога да не станеш, както е казал и Любен Каравелов: „Който веднъж те погледне, Той вечно жалее, Че не може, под твоите Сенки да изтлее.” Гъсти непроходими дъбрави от двете ни страни съпровождат пътя ни едва ли не навред. Гигантски дървета високо преплели клоне не дават да проникне слънчев лъч под тях. Тук-таме капнало върху земята някое слънчево петно и на негово място избързала китка цветице, или снопче зелена тревица. Като рунтави мечки, заели всякакви пози паднали и изгнили вековни дървета придават на тая тишина и самотност тайнствен и страхотен вид. Ето ни при Хайдушкото кладенче. Заморени, не заморени коленичиме до него и пием някоя и друга глътчица от ледно студените му кристални води за чест и слава на ония - братя бунтовници, които някога тук скрити от агарянина са крепели своя живот; тук са се събирали и додумвали що да предприемат, кому да се доверят, кой да ги води и где да ги води... Колко е бистра водицата му, негли все тъй бистра и тогава... Ей тук наоколо, навярно гдето седим ний и те са седели, и с орлин поглед и лъвско сърце са обсъждали решения, които бяха първите малки и незначителни остри клинове, забити в огромната и яка снага на отоманския държавен ствол... - Мои скъпи, поклон пред вас, дълбок поклон! Тишина и покой. Само тихите ни стъпки по нагрятата мека земя лупкат от босите ни нозе. Няма никакъв ветрец да повей, хайдушка песен да запей. И всред тази чиста ведра вие, всред това чудно спокойствие, всред тая тайнственост и тишина, се понесе нова песен от певицата. Когато ида в Балкана, В тия чудни дъбрави Сърце ми живо усеща Свобода лекост и здраве Душата бива там чиста Ни мъка в нея, ни злоба Както небето без облак Както земята без бури. Песен като песен. Която изпята негли из някоя прашна улица, или малка стаичка не би обърнала това внимание, както тука, горе, на самото място, отдето е дошло чистото вдъхновение. Неволно очите ни се пълнят със сълзи, неволно утихва веселата ни гълчава и почваме тихо да си говорим. Тихо продължаваме пътя си, занемели от. обхваналото ни вдъхновение. Високите стройни габъри, букаци и дъбове и те не шушнат, не трепкат, слушат песента със затаен дъх. Стогодишни хралупати гиганти с кора дълбоко набраздена, преплели клони помежду си, не дават „пиле да хвръкне, камо ли турчин да мине.” А отгоре слънцето, като по зелено море плиска златните си лъчи и милва гората. Върху й облаците по нявга на заседание се събират и разпращат въоръжени стражи по върховете на целия Балкан, да пазят България. Величествен покой, който прониква дълбоко в душата и поражда богомолно чувство. Може би сега гората говори на своя непознат език, но кой може да я разбере? Кой би разбрал тия шарки подобно кабалистични и йероглифични писма по скали и дървета да ги разчете? Тук-там - скали надиплени от времето се издигат всред планината като огромни библиотеки с наредени по тях книги и тефтери. Измежду тях майка природа кокетно е набучила зелен здравец и риган, сякаш с това да покаже своята обич към знание и просвета. Но може би, само тази, която така обичливо ги кичи да разгръща и чете в тях, да прелиства каменните папируси, да разумява хилядолетните скрижали. Това са величествените паметници на времето. Навярно тук е написана историята на целия човешки род от началото, и може би и до веки веков. Някъде пък широки равни плочи, наредени терасовидно, измити от дъжда, също тъй окичени със здравец и дебел мъх и лишеи, представляват разкошни стълби на древен приказен дворец. Но каква тишина! Каква прелест и красота! И неволно в душата ни избликва песента: „Душата бива тук чиста Ни мъка в нея, ни злоба Както небето без облак Както земята без бури.” Неволно запирам стъпките си всред този океан от красота и сладост омайна; от гърдите ми се откъсва въздишка на радост, тъга и умиление, умиление до сълзи... С колко красота ни е обградил Творецът, какви неоценими блага ни е дал, до излишество, до разточителност, а ние „вода газим, жедни ходим” чужди, слепи за това. Сухи клонаци покрити с мъх и лишеи извили гърбове като люти змии. Хралупи, в които могат трима да седнат, а над тях се извисили кичести гранки на богато раззеленило се дърво. Повалени дънери, покрити с дебел зелен мъх - мечки стръвници всред гората, готови за плячка. Буйни ливади изпъстрени със синя тинтява, овчарски босилек, див карамфил, и все този мил зелен здравец, все тази негова жизнерадостна усмивка... Сядам върху зелен плюшен трон, омаяна, очарована от възхищение. Тих ветрец едвам леко и незабелязано разклаща листете, сякаш зашептели нещо помежду си... Неволно ме изпълва гняв, негодувание, мъка... Пакостни ръце не едно дърво са посушили с тия нарочно подклаждани под тях огньове. Ето жива жар под него, то бавно тлее, пуши и един ден ще прегори прекрасната снага на стройния бук. С Генчо се заемаме да гасим. Изпразваме раниците и ги пълним с вода от близкия мочур. Гасим, сипваме, тичаме, пълним раниците си със зелената жабунеста вода и наливаме върху раните на този ненагледен горски хубавец. Когато се убедих ,че вече не пуши, когато изгребах с дърво всичката пепел на страна, тогава се успокоих и продължих пътя си. Тук-таме брадва пък нанесла тежки рани по китни букаци и млади дъбчета. Сякаш сълзи струят по раните, сякаш гората плаче. Този тих шепот сега на гората не беше нищо друго, а ридание, потрепването на клоните - въздишка. Досегашната ми радост се сменява с дълбока скърб при това ужасно бойно поле при неравен бой... Гората напразно се брани и моли със своите многолистни клони, но кой я чува. Топорът играе безжалостно по нея, както някога турската сабя над главите ни... Назадничавост ни сковава още, жестокост, която ни уеднаквява почти с тия от които се освободихме. С бързи крачки се отдалечавам да не гледам вече тия страшни белези на жестокост. Идеше ми да заплача заедно с гората, да прегърна тия полуизгорели трупове и да им вдъхна живот. Настигам другарите си при един завой за върха. До тук равният път свършва при една разкошна поляна, отдето почва стръмният, но къс път за „Българка”. Провираме се през драките на млади гори, пълзим задъхани нагоре да се изкачим и да погледнем на шир и на длъж. След няколко минутно усилие ето ни на самия връх. Чудесна гледка! Отсреща е „Кутелка” - загадъчна сива скала. Далече навред гъсти гори, люшнали се по развълнувани хълмове и долини като зелен океан. Доле, далече се е просртяло това дори страхотно тракийско поле, което в пладнешкия зной трепти като друго, синьо море. Почти се не вижда никакъв хоризонт. На запад, юг, изток, север - все хубости неизгледни, все тайни неизбродни. Родината ми е това! Балканът, стражът наш вековен! Господи! Хвала ти! Ридание пълни душата ми, ридание на дълбока благодарност за това, което виждат очите ми сега. Трябва всеки българин да дойде тук, сам да види „Балкана” обичен наш, защото перото ми е слабо да го обрисува. Трябва окото само да види тия безкрайни пространства от гористи планини, от хаотично нагърчени зелени морета, на тия тъмни и светли нюанси на зелени и сини тонове, на тъмни далечни глъбини, гдето окото потъва възхитено и омаяно. „Българка” е царица в този край. Оттатък се виждат малки селища: Сотир, Жеравна... Оттатък е другата България - сестра на отсамната, с която си гостуват през живописни проходи и пътеки. Слизаме. Продължаваме пътя нататък. Сбогом „Българка”. Сбогом скъпо родно светилище, гдето са газили нозете на светците народни труженици - Ботев, Левски, Раковски, Хитов, Караджата, Хаджи Димитър и хиляди непознати лъвски сърца, които с кървави ръце изтръгнаха родината от ноктите на жестокия пришелец. До колене здравец. Ненагледна хубост и красота. Земята бумти под стъпките ни, сякаш вървим върху гигантски катакомби, дето са затворени духовете на преизподнята - уловени от природата да прецеждат дъждовете и да ги отпращат в студени бистри извори. Прощавай Стара планина! Прощавай „Бащице Стар Балкан.” Ние слизаме отново при нашите страждущи братя да им подадем нашите млади ръце, нашите любящи сърца, да ги насърчим, да ги поведем нагоре към висините на толкоз много красота и прелест из нашите родни планини. Там доле ние ще пеем песни за високите ви върхове и цветни ливади, за бистрите ви извори, чист въздух, буйни водопади и зелен здравец. ПЕСЕН ЗА СТАРА ПЛАНИНА Привет! Високи върхове, Прекланяме пред вас чела И наш’те волни духове Поднасят ви чест и хвала Ний идеме от долини, Ратуваме за нови ден Към ведри чисти висини Високи връх е наши блян! Изгревът - Том 26 <a target="_blank" href='http://petardanov.com/index.php/topic/27372-219-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D1%8A%D0%BD%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0-1-3-%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82-1923-%D0%B3-%D0%B3%D1%80-%D1%81%D0%BB%D0%B8/' class='bbc_url' title='Външен линк' rel='nofollow external'>2.1.9. Сините Камъни (Стара планина), 1-3 август 1923 г., гр. Сливен</a>

НБ - Неделни беседи (1914 г. до 1944 г.)	Хронологичен списък	Азбучен списък
СБ - Съборни беседи (1906-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ООК - Общ Окултен клас (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МОК - Младежки окултен клас (Специален клас) (1922-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ИБ - Извънредни беседи (1897-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
КД - Клас на Добродетелите (1920-1926)	Хронологичен списък	Азбучен списък
МС - Младежки събори (Съборни) (1923-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
РБ - Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
УС - Утрини Слова (1930-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БС - Беседи пред сестрите(Четвъртачни беседи) (1917-1932)	Хронологичен списък	Азбучен списък
БР - Беседи пред ръководителите (1921-1930)	Хронологичен списък	Азбучен списък
ПС - Последното Слово (1943-1944)	Хронологичен списък	Азбучен списък